Кастило не отговори. Изви въпросително вежди към Дарби.
— Боб е културен аташе на американското посолство тук, в Монтевидео — обясни Дарби.
— Главният шпионин, така ли? — попита нетактично Чарли.
Дарби кимна.
— Повтори пред господин Кастило онова, което ми каза вчера, Боб.
Хауъл кимна.
— Посланик Монтвейл ми се обади по обезопасена линия…
„Какво? — помисли си Чарли. — Мили боже! Да не би този мръсник Монтвейл да се опитва да ми подлее вода?“
— Първо ме уведоми, че всичко, което има да ми казва, е строго секретно по заповед на президента — разказваше Хауъл, — че никой от посолството не знае какво става, дори посланикът. След това ми изреди причините, поради които бил убеден, че сте в Буенос Айрес. Нареди незабавно да се свържа с вас — според него господин Дарби щял да бъде наясно как да ви открия, — да бъда на ваше разположение и да ви окажа пълна подкрепа, каквото и да решите да предприемете. — Той замълча. — Затова позвъних на Алекс.
— Какво друго каза Монтвейл?
— Това е всичко, господине.
— Не ви ли предупреди да му се обадите и да му докладвате? Не поиска ли да знае какво става тук?
Хауъл поклати глава.
— Не спомена подобно нещо.
— Какво каза на господин Хауъл, Алекс? — попита Кастило.
— Само че тази сутрин ще бъда тук, че ни трябва сигурно дискретно място, за да се срещнем, и че ще бъдем десетина, не повече от дванайсет човека.
— Затова уредих този апартамент, господин Кастило — обади се отново Хауъл. — Използвал съм го и преди. Минах преди срещата и го проверих.
— Помолих го да остане, за да е наясно какво ще правиш, Чарли — обясни Дарби. — Тук той е на своя територия. Знае как стоят нещата.
Кастило кимна.
— Ами ефрейтор Брадли? Монтвейл и на него ли е позвънил?
— Може ли да говоря пред Хауъл?
Кастило се замисли за миг, след това подаде ръка на Хауъл.
— Добре дошъл в пътуващия цирк на Кастило, господин Хауъл — подхвърли той. — Тази мисия се извършва по заповед на президента и е строго секретна. Намерението ни е да открием и пленим американски гражданин, казва се Жан-Пол Лоримър, който е тук, в Уругвай — доколкото е възможно, ще действаме законно — под името Жан-Пол Бертран, влязъл в страната с ливански паспорт и в момента се намира в провинция Такуарембо. Целта ни е да го върнем в Щатите. Независимо дали иска, или не иска да бъде изведен от страната, ще бъде репатриран, без да минаваме през обичайната митническа проверка. Разбирате ли ме?
Хауъл кимна.
— А ще ми кажете ли какво е направил въпросният тип?
— Бил е много лошо момче — отвърна Кастило. — Има едни хора, на които много им се иска да го видят мъртъв. Затова се налага да го открием преди тях.
— Разбрах — кимна Хауъл.
Кастило се обърна към Дарби.
— Добре, Алекс. Какво ще кажеш за Брадли? Какво търси тук?
— Нали искаше гориво за хеликоптера? — напомни Дарби. — Въпросът бе — това беше, преди да ми се обади Боб, разбираш ме, нали? — как да го прекараме, без да ни задават излишни въпроси. Изходът бе да го прекараме в Аржентина. Осигуряването на горивото не беше проблем, но превозването му тук определено ни затрудни. Знаех, че не искаш в посолството да плъзнат въпроси. Получаваме доставките си с камиони, но знаех, че ще започнат да питат това и онова, ако решим да внесем в страната самолетно гориво и разни други неща.
— Щяха да възникнат проблеми, ако се опитаме да превозим стоката тук, но щеше да е много по- безболезнено, ако камионът е с дипломатически номера, още по-лесно щеше да стане, ако натоварим всичко в „Юкон“, а шофьорът е морски пехотинец. Затова се обадих на шефа на пехотинците и го помолих за услуга. Той даде „Юкона“ назаем… и ни отпусна шофьор.
— Само не можах да разбера какво ти харесва шефът. А шофьорът тъкмо се бе върнал от Щатите.
— И въпросният шофьор се оказа ефрейтор Брадли, безстрашният ми бодигард — завърши Кастило и поклати глава.
— Който вече знае повече, отколкото трябва — уточни Дарби. — Прецених, че е по-добре да го използваме…
— Е, какво толкова. Може пък да ми потрябва бодигард — реши Кастило. — Да действаме.
Сержант Сиймор Кранц седеше начело на масата. Пред него бе отворен лаптоп. Към компютъра бе свързан цял сноп кабели, малка видеокамера и принтер, които предаваха образа на огромния телевизор на стената.
— Моля те не ми казвай, че батериите са изтощени или че Юнг е забравил да махне капачката на камерата — започна Кастило.
— Нищо подобно, господине — отвърна сержант Кранц. — Работи дори по-добре, отколкото очаквах.
— Готови сме, така че остава само да натисна копчето и ще направим снимки, стига да ми покажеш как става.
— Веднага, господине. — Кранц подаде на Кастило контрола. — Всичко е вече в компютъра, така че можете да препращате каквото пожелаете във Форт Браг или във Вашингтон.
— Това може да почака — отвърна Кастило. — И така, господа. Сега ще видите обекта. Заснехме го тази сутрин. Успях да направя само една обиколка ниско над имението и се страхувам, че може да съм изпуснал нещо важно. Обърнете внимание на всичко, което ви се стори важно. Когато спусна Кранц днес следобед, ще направя нови снимки. — Той замълча. — Трябва ли да загасим лампите, за да се вижда по- добре? Я да видим.
На огромния екран се появи уругвайската провинция, а след това пред тях изникна градче.
— Това е Такуарембо. Не може да се нарече град. Пътят към имението се вижда най-горе. На около осемстотин метра след града е. Пътищата, поне според картата, са „асфалтирани“, което ще рече, че са покрити с камъни и кал. Най-вероятно с кал, защото сега е дъждовният сезон.
— Това е имението „Шангри-Ла“. Мержелее се през дъжда. Надявам се Юнг да е снимал, докато прелитах на стотина метра над имението. Дано видим повече подробности. Къщата поне личи ясно. Обърнете внимание на вътрешния двор и на съседните постройки.
— Това е пътят, който отвежда от „Шангри-Ла“. С други думи, се отдалечава от Такуарембо. Търсех място, където Кранц да монтира радиостанцията. Трябваше ми и подходящо място за утре, където да оставим хеликоптера, докато провеждаме операцията по отвличането. Прелетях осем километра в тази посока и не открих каквото ми трябваше. Всичко приличаше на блато — може би заради дъжда — или пък беше покрито със скали и дървета или и двете.
— Затова прелетях над това място. Много по-близо до целта. От въздуха не личи, но според картите е на хълм над имението. Знам, че мога да кацна, без да съм го виждал, освен това едва ли някой ще разбере, че е кацнал хеликоптер. Също така… това пък какво е? Ето. Поле без камъни и дървета, което не задържа водата.
— А тук, на около осемстотин метра от полето, се намира един от „асфалтираните“ пътища. Трябва да се върнеш чак до Такуарембо, ако искаш да излезеш на него. Ще вземеш Рикардо Солес със себе си. Лошото
