Заложникът

— Прехвърли соса в сосиера, след това сервирай. Аз сам ще взема виното.

— Si, senor.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Мария.

— Не, мила. Благодаря ти. Защо не отидеш да се изкъпеш? Идвам след малко.

Той взе бутилката „Каберне“ и чашата и се премести в трапезарията.

Анна-Мария внесе платото.

— Донеси и хляб, ако обичаш. От питките. И масло. Не забравяй, разбира се, солта и пипера. И соса.

След като Анна-Мария донесе всичко, той се огледа, за да е сигурен, че всичко е наред.

— Благодаря ти, Анна-Мария. Можеш да си вървиш. Не ме безпокой повече.

— Si, senor — отвърна Анна-Мария и излезе от трапезарията.

Три минути по-късно се върна.

Жан-Пол се подразни. Нали й каза ясно, че не желае да го безпокои. Едва бе подредил резенчетата месо, които ухаеха великолепно.

— Нали ти казах да не ме безпокоиш повече!

— Моля да ме извините, господине, ама навън чакат двама… служебни лица.

— Служебни лица ли? Какви са тези служебни лица?

— Служебни лица. От правителството. Имат значки.

„Това пък какво е, по дяволите?“

— Искат да ви видят, господине.

Жан-Пол се надигна нервно, хвърли салфетката на масата и закрачи към входната врата.

На прага чакаха двама непознати.

— С какво мога да ви помогна, господа?

— Вие ли сте господин Жан-Пол Бертран?

— Да, аз съм. А вие кои сте?

— Аз съм помощник главен инспектор Мюлер от бюро „Имиграция“ — представи се по-едрият. — Това е инспектор О’Фалън.

Той подаде документите и на двамата.

— Моля да ни извините за безпокойството, господине — започна Мюлер. — Идваме в такова неудобно време, при това вечер. Искрено се извинявам, господине.

— За какво става въпрос?

— Имате ли паспорт, господин Бертран?

— Естествено, че имам.

— Сигурен ли сте, господине?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питате?

— Господин Бертран, както вероятно знаете, бюро „Имиграция“ вече е компютъризирано.

— Чух.

— Днес следобед, господин Бертран, според нашия компютър, сте се опитали да влезете в страната с полет на „Вариг“ от Рио де Жанейро.

— Пълен абсурд!

— Според нашия компютър сте влезли в страната преди известно време, но не сте я напускали.

— Точно така.

— Подозираме, господин Бертран, че другият господин Бертран, когото задържахме, не е човекът, за когото се представя. Паспортът му или е подправен, или той по някакъв начин се е добрал до вашия паспорт.

Помощник главен инспектор Мюлер остави на Жан-Пол Бертран време да помисли, след това продължи:

— Вариантите са два, господин Бертран. Можем много лесно да разрешим въпроса. Ако имате паспорт, значи другият е подправен. Следователно другият господин Бертран ще бъде подведен под отговорност. Ако обаче вашият паспорт е… не е налице… Подобни неща се случват, господине. Ако по някакъв начин се е озовал в ръцете на другия господин Бертран, тогава трябва да разнищим въпроса. Не мога да повярвам, че господин с вашето положение би заел паспорта си…

— Разбира се, че не бих! — възмути се Жан-Пол. — Паспортът ми е… би трябвало да бъде в сейфа. Ще го донеса.

— Много ви благодаря, господине.

— Да ви предложа ли по чаша кафе, нещо за пиене, докато чакате?

— Не, господине, благодаря — отвърна инспектор О’Фалън. — Дежурни сме.

— Връщам се веднага — заяви Жан-Пол Бертран. — Сейфът ми е в кабинета в задната част на къщата.

— Благодаря, господине — обади се помощник главен инспектор Мюлер.

— Заповядайте в хола — покани ги Жан-Пол. — Бихте ли изчакали тук? Наистина ли не искате нищо за пиене?

— Не, благодаря, господине — отвърна Мюлер.

Сейфът беше занитен и към една от вътрешните стени, и към пода. На Жан-Пол му бе най-удобно да седне на пода, когато търсеше нещо вътре. И сега бе седнал.

Не успяваше да открие паспорта, но най-сетне го откри.

„Паспортът е фалшив. Как е възможно да се появи паспорт с моето име на него? Какво става?

Ама, разбира се. Ако някой провери, съществува валиден паспорт на името на Жан-Пол Бертран.

Господи, възможно ли е това да стигне до пресата?“

Чу някакъв звук и погледна през рамо.

По-младият, инспектор О’Фалън, бе застанал зад него.

„Този пък какво търси тук?“

— Инспектор О’Фалън, нали? — попита Жан-Пол.

— Не съвсем — отвърна Кастило на английски.

— Какво?

— Нали знаеш как е, Лоримър? Понякога хората използват чужди имена. Би ли ми подал паспорта, а след това се изправи.

— Какво става тук?

Кастило грабна паспорта от ръката на Лоримър, прекрачи го и отвори широко вратата на сейфа.

Жан-Пол се провлачи по пода и се опита да се изправи.

След това усети, че някой го изправя на крака.

— Сложете ръцете си отзад — нареди мъжът, който се бе представил като помощник-инспектор Мюлер.

Жан-Пол се подчини безропотно.

Огледа кабинета.

Мюлер правеше нещо с ръцете му.

Жан-Пол огледа внимателно лицето на инспектор О’Фалън, който го бе нарекъл Лоримър на американски английски.

В следващия момент нещо привлече погледа му.

От прозореца надничаше лице и непознатият се канеше да счупи прозореца.

Последното, което Жан-Пол Лоримър видя, преди деветмилиметров куршум да се забие в челото му, бе оранжев блясък, който счупи прозореца.

Кастило реагира инстинктивно, когато прозорецът се счупи и се чу гърмежът. Той се просна на земята и се претърколи зад бюрото, а след това посегна към „Беретата“, пъхнат в колана.

„Какво, по дяволите, беше това?

Бюрото ще ме защити точно колкото и кутия с носни кърпички срещу деветмилиметров куршум.“

Отвън се чу стрелба. Той веднага позна тътена на „Кар–4“. Не беше само една. След това долови