успял да го наръга с нож. Когато открихме Кранц, ликвидирахме шестия, докато се опитваше да избяга.
— Не сте постъпили особено умно, Кенсингтън.
— Знам. Само че двамата с Кранц сме приятели отдавна и дори не се замислих.
— Започвам да се чувствам много особено — обади се Мунц.
— Хайде, легнете и се отпуснете — нареди Кенсингтън.
Кенсингтън внимателно повдигна клепачите на Мунц и светна с фенерче.
— Добре, в безсъзнание е. Сигурно ще остане така за около трийсет минути. Много е едър проклетникът и нямам представа какъв е прагът му на болка, така че може да започне да се събужда, докато вадя куршума. Пригответе се да го задържите — ако се налага, легнете върху него — веднага щом мръдне. Разбрахте ли ме?
— Ясно — отвърна Кастило.
— Преди да извадя инструментите, ще ми помогнете ли да се измия?
— Как?
Кенсингтън му подаде спрей.
— Напръскайте ръцете ми. Това е по-добро от хирургическите сапуни. Скапва ти ръцете, но какво толкова.
Кастило напръска пенливата бледооранжева течност по ръцете на Кенсингтън и остана да наблюдава как нахлузва гумените ръкавици.
След това Кенсингтън извади тънък черен плик и го разкъса. Вътре бяха прибрани хирургически инструменти.
— Не се обиждайте, майоре, но ако усетите, че ви прилошава, когато започна да режа, сядайте на пода и наведете глава между коленете. Не искам да си сцепите главата, ако паднете. Нали някой трябва да ни измъкне от това място.
— Абсолютно никаква идентификация — докладваше специален агент Дейвид Уилям Юнг от ФБР четирийсет минути по-късно. — Няма етикети по дрехите, почти сигурен съм, че са местно производство или поне са купени тук, така че от тях няма да разберем нищо. Взех отпечатъци от труповете и кръв, за да се направи ДНК изследване. Само че то ще ни свърши работа, ако имаме с какво да го сравним. Взели са автомобили под наем на летището. Можем да проверим кредитните им карти, но те очевидно са професионалисти, което означава, че сме в задънена улица. Съжалявам.
— И Кенсингтън каза същото. Професионалисти. Какви са?
— Четирима бели, двама черни. Снимах ги, разбира се, но…
— Добре, благодаря.
— Това са лошите новини. Хубавото е, че в сейфа намерихме тефтерче с адреси и това. — Той показа сертификати за акции.
— Какво е това?
— Сертификати за заеми. Петнайсет милиона и седемстотин хиляди американски долара. Тъй като Лоримър не ги е подписал, не могат да бъдат осребрени, но по този начин разполагаме с доказателство, че парите са в банки. Може да убедим някой банков служител да ни каже какво знае за активите на Лоримър.
— От друга страна, след като научат, че е мъртъв, ще отрекат съществуването на парите и ще се окажат с почти шестнайсет милиона по-богати.
— Точно така — съгласи се Юнг.
Ефрейтор Лестър Брадли влезе в кухнята.
— Сержант Кенсингтън каза, че е готов и чака да дадете сигнал, господине. Полковникът вече дойде в съзнание.
— Брадли, длъжник съм ти. Спаси и мен, и полковник Мунц.
— Просто си вършех работата, господине.
— Кажи на сержант Кенсингтън да подбере всички.
— Слушам, господине.
(ПЕТ)
Овалният кабинет
Белият дом
Пенсилвания авеню 1600
Вашингтон, окръг Колумбия
18:25, 1 август 2005
Президентът на САЩ седеше зад бюрото. Срещу него, до държавния секретар Натали Кохън, се бе настанил посланик Чарлс У. Монтвейл. Секретарят на Вътрешна сигурност бе седнал на съседното канапе.
Майор К. Г. Кастило, облечен в цивилни дрехи, се бе изпънал пред бюрото на президента.
„Прилича на ученик, застанал пред директора, готов да го смъмрят“, мислеше си секретар Хол.
През последните десет минути Кастило докладваше за събитията след последната си среща с президента в Билокси.
— Кацнахме в „Макдил“, господин президент — завърши Кастило, — и предадохме тленните останки на сержант Кранц на Централното командване, след това дойдохме тук точно в девет и трийсет. Заведох всички участници в операцията в апартамента си и им наредих да не споменават и дума, преди да ви докладвам, така че те ще останат в хотела, докато се върна.
— И полковник Торине ли? — попита президентът на Съединените щати. — И братовчед ти ли? Как реагираха на този домашен арест?
— Полковник Торине е наясно с положението, господине. Не се наложи да му нареждам… А Фернандо, братовчед ми, проявява разбиране.
— Това ли е всичко, Кастило? — попита президентът.
— Да, господине. Искам само да кажа, господин президент, че искрено съжалявам за смъртта на сержант Кранц и че не успях да изпълня възложената ми мисия.
Президентът не отговори веднага. Погледна Кастило, замисли се над думите му и накрая каза:
— Защо реши, че си се провалил, Кастило?
— Накратко казано, господине, не успях да открия хората, които застреляха господин Мастърсън и сержант Маркъм. Господин Лоримър е мъртъв и така и няма да разберем какво е знаел, а ако не бях провалил…
— Репатрирането му ли? — помогна му президентът.
— Да, господине. Ето, че и сержант Кранц е мъртъв. Не оправдах доверието ви, господине.
— Чарлс — надигна глас президентът, — какво ще кажеш за щетите, нанесени от провала на майор Кастило?
— Господин президент, според мен мисията не бе провал — обади се секретар Хол.
— Дадох думата на директора на Националното разузнаване, господин секретар. Дайте му възможност да се изкаже — заяви студено президентът.
— Истината е, че и според мен мисията не бе провал, тъкмо обратното.
— Нали го чухте какво каза — напомни им президентът. — Лоримър е мъртъв. Нямаме доказателство, та Натали да може да повдигне пред ООН въпроса, че е бил замесен в скандал с „Петрол срещу храни“. Кастило сам призна, че няма представа кой е убил Мастърсън и сержанта. Това не е ли провал?
— Позволете, господин президент — обади се отново Монтвейл. — Искам да изтъкна какво постигнаха майорът и дръзкият му екип.
— И какво точно са постигнали?
— Ако приемем, че господин Лоримър е бил замесен в нечисти сделки, а доказателството са шестнайсетте милиона долара…
