става дума, каква е същността на истинската манипулация.
Сега, Ниманс, нашите две разследвания се сливат. Вашата хипотеза подкрепя моята. Да — убиецът е видял откраднатите фишове. Да — проследил е Кайоа, после Сертис и Шернсе. Да — разкрил е манипулацията и е решил да си отмъсти по най-кървавия начин. И този убиец не е никой друг, освен близначката на Юдит. Затова използва струна от пиано — за да припомни за дарбите на истинската си майка. Затова изнася телата в планината — там, където баща й е събирал кристали. Затова пръстовите й отпечатъци толкова приличат на тези на самата Юдит… Търсим кръвна сестра, Ниманс.
— Но коя е тя? — избухна Ниманс. — Под какво име е израсла?
— Не знам. Майката отказа да ми го съобщи. Но имам лицето й.
— Лицето й?
— Имам снимка на Юдит на единайсет години. Ще рече, че имам лицето на убийцата, след като двете са напълно еднакви. Мисля, че с тази снимка можем…
— Покажи ми я. Бързо.
Карим извади снимката и му я подаде.
— Тя убива, господин комисар. Тя отмъщава за изчезналата си сестра. Отмъщава за убития си баща. За задушените бебета, за измамените семейства, за… Ниманс, добре ли сте?
Снимката трепереше в пръстите на комисаря, който наблюдаваше лицето на момиченцето със стиснати зъби. Карим внезапно разбра и се наведе над него.
— Господи, да не би да я познавате? Така е, нали? Познавате я.
Ниманс изпусна снимката в калта. И изрече:
— Жива. Трябва да я заловим жива.
59
Двете ченгета тръгнаха в дъжда. Не си говореха, едва дишаха. Преминаха през няколко пътни бариери. Полицаите им хвърляха подозрителни погледи. На никой от двамата не хрумна да поискат подкрепление. Ниманс беше вън от играта, Карим — извън своята територия. Но знаеха — разследването беше тяхно. Само тяхно.
Стигнаха до университетското градче и спряха пред главната сграда. Безмълвно се качиха на последния етаж, преминаха по коридора и почукаха на вратата, застанали от двете страни на рамката. Никакъв отговор. Разбиха ключалката и влязоха в апартамента.
Ниманс бе насочил напред своя ремингтон, който бе взел от централното управление. Карим държеше глока си и фенера.
Никой.
Тъкмо претърсваха жилището, когато пейджъра на Ниманс иззвъня. Трябваше спешно да се обадят на Марк Костес. Комисарят веднага набра номера му. Ръцете му все още трепереха.
— Ниманс, аз съм с Барн. Само да ви кажа, че са открили Софи Кайоа.
— Жива?
— Да, жива. Бягала към Швейцария с влака…
— Каза ли нещо?
— Казва, че ще е следващата жертва. И че познава убиеца.
— Съобщи ли името му?
— Съгласна е да говори само с вас, господин комисар.
— Осигурете й охрана. Никой да не разговаря с нея. Никой да не се приближава до нея. До един час ще съм в управлението.
— До един час? Но… къде сте?
— Доскоро.
— Чакайте! Абдуф с вас ли е?
Ниманс подаде телефона на младия лейтенант и продължи обиска си. Карим чу гласа на лекаря:
— Имам тоналността на струната — каза Костес.
— Си бемол?
— Откъде знаеш?
Карим не отговори и изключи телефона.
— Тук нищо няма да намерим — каза Ниманс. — Да вървим в спортната зала. Там е убежището й.
Вратата на спортната зала отвориха без всякакво усилие. Вътре нямаше никой.
Прескочиха трамплините, минаха под успоредките, хвърлиха поглед нагоре, където висяха халки и върлини. Тишина. Миризма на застояла пот и стара гума. Всеки от полицаите усещаше напрежението на другия. Ниманс прошепна:
— Тук е. Сигурен съм, че е тук.
Карим се насочи към отоплителните тръби. Тръгна покрай тях, прескачайки гири и кожени топки, и стигна до купчина железни пръти, подпрени на изправени до стената дюшеци. Премести прътите и смъкна, дюшеците. Отзад бе вратата към котелното.
Изстреля един куршум в ключалката и вратата изскочи от пантите си.
Вътре беше тъмно. Силна миризма ги удари в ноздрите. На кръв.
Кръв по стените, по чугунените тръби, по пода, по издутите стени на котела.
Приближиха се и в светлината на фенера видяха увити около тръбите струни от пиано. На пода имаше бидони с бензин, запушени с окървавени парцали; гири с парчета Изсъхнала плът по тях; ножовки, залепнали в локви от хемоглобин.
Върху една пейка Ниманс забеляза някакви цветни предмети. Коленичи и ги огледа. Хладилни кутии. Отвори едната и освети вътрешността й. Очи. Белезникави желатинови сфери в гнездо от лед.
Другата кутия съдържаше синкави ръце със зацапани с кръв нокти. Комисарят отстъпи. Карим изстена.
И двамата знаеха, че не се намират в котелното. Бяха проникнали в мозъка на убийцата. В царственото й убежище. Там, където бе сметнала за уместно да принесе в жертва убийците на бебета.
Карим прошепна:
— Избягала е. Далеч от Гернон.
— Не — отвърна Ниманс и се изправи. — Трябва й Софи Кайоа. Тя е последната в списъка. Софи е в централното управление. Сигурен съм, че тя ще научи това, или че вече го знае, и ще отиде там.
— При тия блокирани пътища? Няма да направи и крачка и ще…
Карим рязко млъкна. Двамата мъже са спогледаха и прошепнаха едновременно:
— Реката.
Оттук нататък нещата се развиха в околностите на университетското градче, където бе намерен Реми Кайоа. Там, където реката се разливаше в малко езерце, преди отново да потече към града.
В светлината на фаровете двамата полицаи забелязаха силует в черна мушама с малък сак на гърба. Лицето се обърна и Карим разпозна каската и планинската шапка. Младата жена отвързваше една червена надуваема лодка.
Ниманс прошепна:
— Не стреляй и не се приближавай. Ще я арестувам сам.
Преди още Карим да успее да отговори, комисарят бе вън от колата и се спускаше към езерото. Младият лейтенант изключи колата. Видя комисарят да тича и го чу да вика:
— Фани!
Младата жена вече влизаше в лодката. Ниманс я хвана за яката и с рязко движение я дръпна към себе си. Карим като хипнотизиран гледаше двата силуета, завъртени във вихъра на неразбираем балет.
Видя ги да се прегръщат — поне така му се струваше. Видя как жената отхвърля назад глава и се извива. Как Ниманс се навежда и вади оръжието си. Видя как от устните му избликна кръв и разбра, че жената бе разпрала вътрешностите му с ножа си. Чу приглушени изстрели, с които Ниманс унищожаваше плячката си, докато двамата продължаваха да стоят слети в смъртоносна прегръдка.
— НЕ!
