палми леко шумоляха. Морето искреше. Небето над него бе сякаш нажежено. Стори й се, че вятърът носи лека миризма на пожар. Допусна, че си го внушава.
— Хайде да поплуваме! — възкликна Рут.
— Може би по-късно — отвърна Франсин. Макар Рут да бе все така жизнерадостна, под очите й имаше сенки. Не бе успяла да спи по време на нощното пътуване. Франсин я отведе до леглото и Рут скоро заспа.
Франсин отвори куфара. Бе взела най-елегантните си европейски дрехи. Докато ги окачваше в гардероба, се замисли колко ли време ще остане тук.
Слязоха да обядват към един часа. Мрачната, наподобяваща пещера ресторантска зала бе почти безлюдна. Сервитьорът малаец й донесе менюто и Франсин поръча обяд. Храната пристигна след малко, лишена от цвят и вкус и едва затоплена. Апетитът й изчезна. И двете ядоха малко. Рут започна отегчено да подритва краката на стола си.
— Скучно ми е, мамо. Тук няма деца. Франсин вече бе забелязала това, но обеща:
— Ще намерим деца.
Докато отпиваше от блудкавото кафе, в залата се появи мустакатият генерал. Бе килнал сламената си шапка и размахваше бастуна си. Беше сам. Спря до масата им, тракна токове и ги погледна.
— Настаняването нормално ли приключи?
— Да, благодаря ви — отвърна Франсин.
— На всички ни се налага да изтърпим известни неудобства. Боя се, че това е неизбежно. Боя се, че е възможно тази нощ отново да ни бомбардират. И градът отново да бъде затъмнен. Всъщност нищо особено. Сама ще се убедите. Реших обаче, че е редно да ви предупредя. Подгответе малката. За да не се уплаши.
— От нищо не ме е страх — обади се Рут. — Скучно ми е. Няма с кого да си играя..
— Не се безпокой. Ще се намерят деца, уверявам те. Нямате проблеми с престоя си, нали, госпожо Лорънс?
Франсин го погледна в очите. Значи вече бе научил името й.
— Нямам никакви проблеми, благодаря ви.
— Радвам се да го чуя. Миналата седмица едно от нашите момчета изведе една местна жена на дансинга. Оркестърът спря да свири. Казаха, че щели да продължат, след като се махнела от дансинга. Оказа се, че е индонезийска принцеса на официално посещение. Получи се страшно неудобно. Живея тук от четиридесет години и никога не съм позволявал такива безобразия.
Франсин неловко се усмихна.
— Тук всички са много мили с мен.
— Радвам се, радвам се. Е, време е да се пораздвижа. — Генералът докосна периферията на шапката си и си тръгна така внезапно, както се бе появил. Франсин разбра, че той се опитва да демонстрира колкото се може по-видимо солидарността си с нея.
— Тук истинска принцеса ли има? — попита учудено Рут.
— Така изглежда.
— С корона ли?
— Може би.
— Ще я видим ли?
— Ще внимаваме да не я изпуснем — отвърна Франсин и й се усмихна. Думите на генерала за бомбардировките обаче я смутиха.
Хората от рецепцията намериха бавачка за Рут — опитна жена, около петдесетгодишна малайка, която веднага спечели симпатиите на детето. Уредиха настаняването й в помещенията за прислугата на същия етаж. Франсин предпочиташе да не наема бавачка, обаче знаеше, че Ейб ще се вбеси, ако разбере, че сама се е грижила за Рут. Той държеше Франсин да спазва някои норми на поведение, които й бе внушил. А и прибягването до помощта на бавачка щеше да затвърди статута на Франсин на почетна европейка преди неговото идване.
Разбра думите на генерала едва когато се спусна нощта.
В началото светлината бе само отслабена и хората се блъскаха един в друг и се извиняваха. Рут, която се плашеше от тъмнината, започна да се оплаква от „чудовища“. Светло беше само в ресторанта, защото щорите бяха спуснати.
На вечеря видяха в ресторанта само няколкото унили двойки, които бяха забелязали на обяд, все така вяло поемащи същите безвкусни ястия. Имаше само двама нови посетители: мъж на средна възраст с разтревожен вид, заедно с дъщеря си, съвсем млада девойка, още момиче, които мълчаливо се хранеха на няколко маси от тях. Франсин няколко пъти забеляза, че момичето ги наблюдава. Бе хубаво, с тъмна къдрава коса и приятно лице. Когато двойката си тръгна, бащата не им обърна внимание, но момичето плахо се усмихна на Рут. Франсин се прибра в стаята си и си легна, заслушана в музиката на оркестъра, който изпълняваше мелодии на Виктор Силвестър. Рут скоро заспа до нея. Франсин изпитваше голямо желание да се обади по телефона на Ейб, но той й бе забранил да го прави преди края на седмицата. Спомни си за медения месец. Рут бе зачената в този хотел. Спомни си нощите, тежкото тяло на Ейб и ласките им, така интимни и едновременно така странни.
Заедно с бавачката си бяха поиграли с Рут в градината, докато хотелската прислуга обграждаше с чували с пясък входа на бомбоубежището, което не внушаваше особено доверие.
В ранните утринни часове сирената за противовъздушна тревога започна да стене като голямо ранено животно и наруши и без това обърканите й сънища.
Прегърнала здраво Рут, Франсин излезе в коридора и се вля в паникьосаната тълпа. Паниката стана пълна, когато след миг мъждукащите лампи угаснаха напълно. По стълбите беше истинска блъсканица. Когато стигна бомбоубежището, то вече бе претъпкано. До гостите европейци се бяха сгушили местни готвачи и келнери, така че расовите различия бяха заличени. Успя да си намери място, като не престана да притиска лицето на детето към гърдите си. Хората почти не разговаряха.
Всички чудесно знаеха, било от собствен опит, било от това, което бяха успели да осмислят от идващите от Европа новини, какво да очакват. Мълчаливо се вслушваха да чуят бръмченето на самолети и стрелбата на зенитната артилерия. Не се чу обаче нищо.
— Японците идат ли, мамо? — прошепна Рут. — Да.
— Пети чувам — делово каза Рут.
След около четвърт час сирената свири отбой. Чуха се облекчени пъшкания и недоволни гласове.
Всички уморено се измъкнаха от убежището. Във фоайето генерал Нейпиър, с внушителен червен копринен халат, разгорещено се караше на помощник-администратора Манкин.
— Да знаете от мен, че подготовката ви никак не я бива — почти викаше той. — В бъдеще имайте добрината да не изключвате светлините преди всички да са се укрили в убежището. Едва след това ги гасете. Иначе повече хора ще загинат от падане по стълбите, отколкото от японските бомби. Разбрахте ли ме?
Пред вратата на асансьора вече се бе събрала голяма тълпа раздразнени гости. Поради отслабналата сила на тока асансьорът едва пълзеше и всички бяха раздразнени. Франсин реши да се качи по стълбите. Ръцете й бяха омалели от това, че бе притискала Рут към себе си, и тя се опита да я накара да върви сама, но детето настоя да го носи.
— Хайде, Рут, върви сама — каза Франсин.
— Уморена съм — изплака детето.
— Мама също е уморена.
— Може ли да ви помогна?
Бе момичето, което й се бе усмихнало в ресторанта. Възпитано изчакваше отговора й.
— Благодаря, сама ще се справя — каза Франсин и се наведе, за да вдигне Рут.
— Четвърти етаж е високо — каза момичето. Франсин прецени, че е на петнадесет или шестнадесет години. — Стаята, където сме настанени с баща ми, е само през една стая от вашата — продължи момичето и посегна към Рут. — Дайте да я взема. Тя е лекичка.
Франсин така и не усети как подаде Рут на девойката.
— Благодаря.
