Рут усвои безмълвно тази истина и се притисна до майка си още по-плътно.
— Това трябваше да се очаква — каза генералът, най-сетне влязъл в бомбоубежището. — Има пълнолуние, което е много удобно за бомбардиране. Предполагам, че ще бомбардират през цялата седмица.
— Баща ти няма ли да слезе? — попита Франсин Едуина.
— Не.
— Но това е опасно. Не можеш ли да го убедиш? Момичето само поклати глава.
— Вероятно ще се качи в стаята ни и ще изчака всичко да приключи.
Рут се разплака и Едуина я погали по главичката.
— Не плачи, Рут, не плачи.
Тътенът на бомбите започна да се засилва и земята под краката им се затресе. Хората започнаха да говорят още по-шумно и оживено. Разнесе се дори и смях.
— Къде е майка ти, Едуина?
Напевният глас, подобен обой, изпълняващ трагичен етюд, потрепери.
— Умря преди два месеца.
— Моите съболезнования — възкликна Франсин.
— Благодаря. Тя отдавна не бе добре. Откакто я помня, все боледуваше. Тукашният климат не й понесе.
— Това е много тъжно.
— Баща ми трябваше да я изпрати у дома. Всички лекари го съветваха да го направи. Той обаче отказа. Каза, че не можем да си позволим да се върнем. — Момичето говореше спокойно, без гняв. — Преди няколко години се преселихме в хълмовете на Камерон, за да избягаме от горещините.
— Родена съм близо до тях, в Ипо — каза Франсин.
— Така ли? — Гласът на Едуина се оживи. — Наистина е близо. Харесвам хълмовете. Казват, че приличали на шотландските, но аз съм била в Шотландия и мога да ви кажа, че съвсем не си приличат. Както и да е, за майка ми това се оказа без значение. Разболя се от треска и умря.
— Много тъжно — отбеляза Франсин.
— Татко има чаена плантация. След десанта на японците дойдохме тук и не знаем какво е станало с нея. Тук обаче е много скучно. Поне беше преди да дойдете вие с Рут.
— Къде учиш?
— Учих в пансион в Куала Лумпур, преди да започне нашествието. Сега ми преподава татко.
— Сигурно е много умен човек.
— Права сте. Наистина е много умен. — В гласа на девойката се прокрадна тъжна нотка.
Бомбардировката свърши неочаквано и съвсем внезапно. Зенитната артилерия продължи да стреля още няколко минути, след това и тя замлъкна. Разговорите в бомбоубежището също секнаха внезапно. Хората сякаш очакваха някой да им обясни нещо.
— Отидоха ли си, мамо? — прошепна Рут. Разнесоха се стонове. Хората се раздвижиха.
— Знаете ли, че тези проклети сирени звучат досущ като лондонските? — каза един глас.
— Защо не ни прикриват наши изтребители? — попита разтревожено някой. — Това е срамота.
Бомбардировката не се бе оказала нищо особено, обаче Франсин усети болки в стомаха, които й напомниха за страха й. Чувствуваше слабост и леко гадене. Върнаха се в ресторанта. Ястията им, вече съвсем изстинали, си бяха върху масите. Келнерите тихичко си говореха. Някои хора отново седнаха на масите си, сякаш с намерението да подновят вечерята си.
Бащата на Едуина не бе помръднал от мястото си. Седеше леко наведен в стола си и все така гледаше чинията си. Плешивината му сияеше в бледата светлина.
— Навярно е много смел — каза Франсин на Едуина.
— Все едно му е дали ще живее, или ще умре. Франсин се изненада, после попита:
— А ти?
— Не искам да умирам — каза Едуина и я погледна. Погледът й бе като на зрял човек. Може би зрелостта се дължеше на това, че бе останала без майка и с баща, на когото му бе все едно дали е жив, или мъртъв.
— Май ще е по-добре да кача Рут горе — каза Франсин. — Не ми се вечеря.
— Искате ли пак да я нося?
— Няма нужда, Едуина, благодаря ти. Асансьорите са свободни.
— Нека се видим утре — предложи внезапно Едуина. — Ще си поговорим за дома.
— За дома? — повтори Франсин. Когато англичаните използуваха тази дума, обикновено имаха пред вид Англия.
— За Перак — поясни Едуина. — Родена съм там и страшно ми липсва. Ще можем да си поговорим за отглеждането на чай. Или ако тази тема ви се стори скучна, за красивите хълмове и за мъглите и папратите…
— Чудесно, Едуина, ще го направим — обеща Франсин.
На излизане от ресторанта погледна през рамо. Едуина бе седнала срещу неподвижния си баща. И двамата мълчаха. Франсин реши, че Едуина се стреми към близост с нея, защото като дете не смята, че се унизява, като другарува с „туземка“. Чувство, което възрастните изпитваха неизменно. Освен това момичето явно се гордееше, че е родено в Малая.
С изключение на Едуина и на генерал Нейпиър белите гости на хотела не й обръщаха абсолютно никакво внимание. Нито я заговаряха, нито дори я поглеждаха, когато минаваше покрай тях. Сякаш бе станала невидима за всички тези „туани“ и „мемсахиби“, които в името на условностите продължаваха да се потят под тежките си вечерни дрехи в тропическата жега.
За да запълни пустотата на дните си, Франсин си намери работа в един от градските центрове на Червения кръст, където няколко часа дневно намотаваше бинтове в компанията на жени от всякакви възрасти и раси. Там не само изпитваше чувството, че върши нещо, но си намираше и среда. Жените бодро се бяха обявили за „WWW“ — съкращение от „War Work Women“2. Групата бе смесена и в нея нямаше класови и расови бариери. Бели и мургави жени бодро бъбреха, разказваха си едни и същи анекдоти и споделяха едни и същи страхове и плахи надежди, докато намотаваха бинтове и марли, предназначени да попиват мъжка кръв. След като разбраха положението, в което се бе озовала Франсин, изразиха съчувствието си към нея.
Ръководителката на местния Червен кръст Люси Кънингам дори започна да я глези. Останалите жени — китайки, индийки и малайки — я последваха. Демонстрираното от тях приятелско отношение й помагаше да се справи с отработената враждебност на гостите на „Рафълс“, която я гнетеше все повече.
Работата и грижите за Рут запълваха дните й. Нощите обаче й се струваха безкрайни. Големият ресторантски салон, странно наподобяващ варосан и украсен с палми хиндуистки храм, й приличаше на чистилище, в което се чувствуваше нетърпимо самотна и изолирана.
Прочете със стръв „Отнесени от вихъра“ и за известно време се потопи в онзи отдавна отминал свят. Книгата я изпълни с копнежи по Ейб. Описанието на военните действия обаче смути спокойствието й.
Междувременно хотелът бе започнал да се запълва. Сингапур се изпълваше с бежанци. В „Рафълс“ и в другите големи хотели вече почти не бяха останали свободни места. Градът вече не изглеждаше пустинен. Бе изпълнен с тревожно оживление.
Вече имаше и деца, с които Рут да си играе. Под надзора на бавачките децата по цял ден играеха из тревните площи или на сенчестите веранди.
Вечер „Рафълс“ се превръщаше в едно съвсем различно оживено и привлекателно място. Върху масите на открито, където гостите на хотела вечеряха под шепота на палмите, палеха свещи. В сряда и събота вечер имаше танци. Вентилаторите създаваха поне илюзия за хлад у танцуващите.
Франсин успя да разговаря с Ейб само още два пъти. И в двата случая връзката прекъсна. Последният разговор се бе състоял преди седмица. След това телефонистката не успя да й осигури връзка. Франсин се тревожеше за съпруга си. Също и за лелите си в Перак. Предполагаше се, че японците ще проявят особена жестокост към китайското население, което от четири и половина години бе техен официален враг.
Няколко дни преди края на годината, когато Франсин прекосяваше фоайето, администраторката й махна с ръка.
