какво прави баща му долу. Защо по-късно си спомняше това с отвращение, защо на другия ден сутринта по пътя изведнъж го обзе мъка, а когато стигна до Москва, си каза: „Аз съм подлец!“ И ето сега веднъж му хрумна, че заради всичките тези мъчителни мисли може би е готов да забрави дори Катерина Ивановна, толкова силно го овладяха те пак внезапно! И точно когато си помисли това, срещна Альоша на улицата. Спря го веднага и изведнъж му зададе въпроса:
— Помниш ли, когато след обяда Дмитрий се втурна в къщи и би тате, а аз после ти казах на двора, че си запазвам „правото да желая“ — кажи, помисли ли си тогава, че желая смъртта на баща ни, или не?
— Помислих го — отговори тихо Альоша.
— Впрочем така си и беше, няма в същност какво да си се досетил. Но не ти ли мина през ум тогава и това, че аз желая именно „единият гад да изяде другата гадина“, тоест именно Дмитрий да убие тате, и то час по-скоро… и че и аз самият дори не бих отказал да съдействувам?
Альоша леко побледня и гледаше мълчаливо брат си в очите.
— Кажи де! — извика Иван. — Страшно много искам да знам какво си помислил тогава. Трябва ми: истината, истината! — Той тежко си пое дъх и загледа Альоша с някаква предварителна злоба.
— Прости ми, и това си помислих тогава — пошепна Альоша и млъкна, без да прибави нито едно „смекчаващо обстоятелство“.
— Благодаря! — отсече Иван, заряза Альоша и си тръгна бързо. Оттогава Альоша забеляза, че брат му Иван почна рязко да страни от него и дори сякаш го беше намразил, така че после и самият той вече престана да ходи при него. Но в същата минута, веднага след онази среща с него, Иван Фьодорович, без да си отива в къщи, изведнъж се запъти към Смердяков.
VII. Второто посещение при Смердяков
По това време Смердяков вече беше се изписал от болницата. Иван Фьодорович знаеше новата му квартира: именно в оная разкривена дървена къщица с две стаи, разделени от коридор. В едната стая се беше настанила Маря Кондратиевна с майка си, а в другата, отделно — Смердяков. Бог знае при какви условия се беше заселил у тях: безплатно ли живееше, или срещу заплащане? По-късно се реши, че се е заселил у тях като годеник на Маря Кондратиевна и че засега живее безплатно. И майката, и дъщерята много го уважаваха и гледаха на него като на по-висш човек от тях. Като почука и му отвориха, Иван Фьодорович влезе в коридора и упътен от Маря Кондратиевна, мина направо вляво в „гостната стая“, заемана от Смердяков. В тази стая имаше печка с гледжосани тухли и беше много топло. Стените бяха със сини тапети, наистина доста изпокъсани, а под тях, в пукнатините, гъмжаха огромно количество хлебарки, та се чуваше непрекъснато шумолене. Мебелировката беше мизерна: две пейки покрай двете стени и два стола до масата. А масата, макар и обикновена дървена, беше постлана с покривка на розови шарки. На двете малки прозорчета имаше по една саксия с гергини. В ъгъла — иконостас с икони. На масата стоеше малко, доста очукано медно самоварче и поднос с две чашки. Но Смердяков вече беше пил чай и самоварът беше угаснал… Самият той седеше на пейката до масата, гледаше в една тетрадка и дращеше нещо с перодръжка. До него имаше шишенце с мастило, както и нисък чугунен свещник, но впрочем със спермацетова свещица. Иван Фьодорович веднага разбра по лицето на Смердяков, че той се е съвзел напълно от болестта. Лицето му беше по-свежо, по-пълно, перчемчето му бухнало, косите на слепоочията му — пригладени. Беше облечен в пъстър памучен халат, но много вехт и доста изтъркан. На носа му имаше очила, с каквито Иван Фьодорович досега не беше го виждал. Това незначително обстоятелство като че дори двойно ядоса Иван Фьодорович: „Такава твар, пък и с очила!“ Смердяков бавно вдигна глава и внимателно изгледа влезлия през очилата; после ги сне мълчаливо и се понадигна от пейката, но някак не дотам почтително, дори някак лениво, единствено за да спази само най-необходимата учтивост, без каквато все пак почти не може. Всичко това мигом мина през ума на Иван, той изведнъж обхвана и забеляза всичко това, а главно — погледа на Смердяков, явно злобен, неприветлив и дори високомерен: „какво, един вид, се мъкнеш, нали се наговорихме за всичко, защо си дошъл пак?“ Иван Фьодорович едва се сдържа:
— Горещо е при тебе — каза той, още прав, и разкопча палтото си.
— Съблечете се — позволи Смердяков.
Иван Фьодорович се съблече и хвърли палтото на пейката, взе единия стол с разтреперани ръце, бързо го премести до масата и седна. Смердяков успя да седне на пейката си преди него.
— Най-напред, сами ли сме? — строго и рязко попита Иван Фьодорович. — Няма ли да ни чуят оттатък?
— Никой нищо няма да чуе. Сам видяхте — коридор.
— Слушай, драги: какво ми изтърси тогава, като излизах от болницата, че ако си мълча за умението ти да разиграваш припадъци, и ти си нямало да съобщиш на следователя всичко за нашия разговор с тебе на вратата? Какво е това всичко? Какво разбираш под това? Заплашваше ли ме, а? Да не би да съм в някакъв съюз с тебе, да не би да ме е страх от тебе?
Иван Фьодорович изрече това съвсем разярен, като даваше да се разбере, явно и нарочно, че презира всякакви заобикалки и тактики и играе с открити карти. Очите на Смердяков блеснаха злобно, лявото му оченце замига и той веднага, макар сдържано и отмерено според обичая си, даде своя отговор: „Искаш, значи, открито, ето ти тогава съвсем открито.“
— А че ей това разбирах тогава и затуй го издумах, че вие, като знаехте отнапред за убийството на собствения ви родител, го оставихте тогава за жертва и за да не кажат после хората нещо лошо за вашите чувства, а може би и за нещо друго още — ето това обещах тогава да не издавам на началството.
Макар че Смердяков изрече това бавно и явно сдържайки се, но вече и в гласа му дори се усети нещо твърдо и настойчиво, злобно и нагло-предизвикателно. Дръзко се втренчи той в Иван Фьодорович, а на него в първата минута чак му притъмня пред очите.
— Как? Какво? Ти с ума ли си, или не?
— Аз съм напълно с ума си.
— Че мигар съм
Смердяков мълчеше и с все същия нагъл поглед продължаваше да разглежда Иван Фьодорович.
— Казвай, смрадлив шмекер, за какво „нещо друго“? — развика се той.
— А за това „нещо друго“ имах предвид тогава, че и вие самият комай твърде желаехте тогава смъртта на баща си.
Иван Фьодорович скочи и с всичка сила го удари с юмрук в рамото, така, че онзи се люшна към стената. В един миг цялото му лице се обля в сълзи и като проговори: „Срамота е, господине, да биете слаб човек!“, той изведнъж си закри очите с памучната си кърпа на сини квадрати, съвсем замърсена, и се заля в тих, сълзлив плач. Измина около минута.
— Стига! Престани! — каза най-после заповеднически Иван Фьодорович, като седна пак на стола. — Не ме изкарвай от търпение.
Смердяков отлепи кърпичката от очите си. Всяка чертица на неговото сбръчкано лице изразяваше току-що понесената обида.
— Значи, ти, подлецо, си помислил тогава, че аз заедно с Дмитрий искам да убия баща си?
— Ваште тогавашни мисли не можех да зная — издума обидено Смердяков — и затова ви спрях, когато влизахте, за да ви изпитам по същия този параграф.
— Кое да изпиташ? Кое?
— А че именно самото това обстоятелство: ще ли ви се, или не ви се ще родителят ви да бъде час по- скоро убит!
Най-възмутителен за Иван Фьодорович беше този настойчив нахален тон, от който Смердяков упорито не искаше да се откаже.
— Ти си го убил! — викна той изведнъж.
Смердяков се усмихна презрително.
— Че не съм го убил аз, това вие самият знаете най-точно. И аз мислех, че умен човек няма защо повече да говори за това.
— Но защо, защо тогава се е явило у тебе такова подозрение спрямо мене?
