понятията! Когато битката е на живот и смърт, когато тя се води не между човеци, а между различни видове…
— Но няма още битка.
— Сигурен ли си?
Той стана и се поразходи из кабинета. Подутата устна и подутото, все още синкавочервено ухо го загрозяваха. Може би тъкмо затова той ми беше сега по-близък. Наистина настъпваше време да изоставя момчешките си амбиции спрямо него, да му стана искрен и добър помощник!
— Тезата ти е доста стройна — рече той замислено. — Предполагам, че не си я развивал само в етичен план.
И с усмивка заопипва челюстта си. Окончателно се разкаях, загдето бях го ударил с такава сила.
— Предлагам да слезем веднага на трета орбита! — Почаках да възрази, защото предложението ми нарушаваше план-графика за изследванията дори на необитаеми планети, но той навярно отново бе отгатнал хода на мисълта ми и вече го проучваше. Видях как вътрешното напрежение изостри чертите му и побързах да променя предложението си, което сам очевидно не бях дообмислил. — Пускаме аварийната ракета право срещу невидимия спътник за отвличане на вниманието, а ние слизаме на трета карантинна. Не бива повече да чакаме те да отговорят най-после на позивните ни. Имаха достатъчно време за това.
— Но нали смяташе, че ние самите още не сме готови за схватката? — запита предпазливо координаторът.
— Аз също не бях готов, преди да застанеш срещу мен. Ние трябва да ги предизвикаме, трябва да ги заплашим, за да ги заставим да приемат контакта. Така само им даваме време да се опомнят и да се подготвят за боя, ако не разполагат с готови отбранителни средства. Моментът на изненадата е важен! Ето кое не отчита теорията на контакта, защото главният стълб, върху който е изградена, е демонстрацията на добра воля. Трябваше да усетя сладостта на победата в бокса, за да разбера колко погрешно е това.
— Боя се да не загубим аварийната ракета — въздъхна той и аз окончателно познах, че само координаторският пост го караше непрекъснато да се въздържа от рискове, че по дух той е толкова млад, колкото съм и аз, че нетърпението и жаждата за схватки и победи бушуват със същата сила в душата му.
— Тя ще бъде празна — рекох и ми се искаше да го прегърна.
— Това не намалява стойността на загубата й.
Аварийната ракета представляваше умалено копие на кораба и единствена можеше да ни върне вкупом на звездолета в случай на непоправима катастрофа с кораба. Наистина щеше да бъде твърде висока цена за една такава хитрост! Затова рекох примирено:
— Планът подлежи на разработка.
— Именно! Но и аз мисля, докторе, че е крайно време да рискуваме. Още повече след като сме предоставени вече сами на себе си. Да обявим ли съвета? Хайде, че много работа ни чака!
— А с Монида какво ще правим?
Очаквах да чуя: Да оставим стареца на мира, а? Но той изведнъж помрачня:
— Ще му обявя предупреждение!
А и на самото заседание се показа друг. Още при откриването му, още от първите му думи към екипажа пролича, че той е решил постепенно, но непоколебимо да установи единоначалие в провеждането на по- нататъшните операции, твърдо ограничавайки демокрацията на борда. Навлизахме в бойна обстановка, както биха се изразили древните жители на Земята, и това бе необходимо. Уставът също го предвиждаше, но четиридесетте мирни години на звездолета бяха отучили населението му от някои полезни неща. Можех да бъда доволен, защото ми се струваше, че имам дял в превръщането на нашия първи астропилот от обикновен координатор в действителен командир на кораба. В края на краищата такава е основната задача на лекаря — да осигурява и повишава физиологическата и психическата готовност на астронавтите за най- резултатна дейност.
Координаторът не започна както в други дни: „Другари, има едно предложение… да го обсъдим!“ Той каза:
— Другари, налага се да въведем втора степен на психороботите. Колкото и неприятно да ни е това, от днес нашият доктор ще ни наблюдава дори когато сме в клозета. А сега ни предстои да разработим план за слизане на следващата карантинна орбита!…
Но най-голямата изненада за мен бе, че Монида, след като изслуша мъмренето, без дори да трепне, кимна небрежно в знак на съгласие, а след това пръв и преди да се бе докоснал до компютъра си, изложи един вече готов проект за трета карантинна орбита. Проектът му също така нарушаваше устава и се покриваше почти изцяло с моята идея, що се касаеше до използуването на лъжливи маневри и изненадата. Само че беше по-умно и по-детайлно изработен.
Нима все пак бе наблюдавал нашия трагикомичен боксов мач?
Сваляне на ръкавицата
На астронавтския съвет ние наричахме нашето минаване от орбита на орбита към изследвания обект „свиване на обръча“ около него. Но когато бяхме насаме със себе си, то ни се струваше като едно слизане стъпало по стъпало, слепешката, в непрозирния мрак на някаква преизподня, на чието дъно не знаехме какво ни очаква.
Мракът около нас мълчеше. Звездолетът бе изчезнал в невъобразимите далечини на околозвездната орбита, „Плутон“ навярно още се рееше някъде между деветата и десетата планета, а ние слизахме към петата, към тая пета планета, която толкова бе ни зарадвала, а сега ни караше да чувствуваме, че слизаме постепенно в бъдещия си гроб. Бяхме ослепели за красотата й, защото оглушахме от нейната тишина. Антените ни не улавяха нищо друго освен истеричните писъци на оптическото ехо от собствените ни сигнали, които денонощно изпращахме към планетата и невидимия й спътник — онова тайнствено джудже, въртящо се около нея като змея от древните приказки пред пещерата със съкровищата. Бяхме опитали всичките петдесет звукови и изобразителни системи на позивни сигнали към неизвестна цивилизация, съставени от най-добрите умове на човечеството, и продължавахме да ги повтаряме с нарастваща тревога. Ако една цивилизация можеше да си позволи да създаде изкуствен спътник с такъв размер, би трябвало да е способна за един месец да разшифрова нашите сигнали и съответно да ни отговори, ако, разбира се, тя желае това.
Но тя като че ли не го желаеше, като че ли ни показваше, че ние трябва да си вървим.
Понякога се питах защо всъщност не можем да си отидем. Ей тъй, да си отидем и толкоз! За какво толкова ни е притрябвал тоя контакт? Кое ни кара безразсъдно да се втурваме към него, треперейки от страх, да отиваме към него? Жаждата за знание? Глупости! Милиони неща не знаем за тая планетна система, но веднага зарязахме всичко, щом уловихме признаците на висша органична дейност около една от седемнайсетте й планети. Спортният дух, както го нарича координаторът? Хазартният дух, както го наричат други? Онова начало в нас, каращо ни всеки миг да търсим нещо, с което да се преборим, за да утвърдим себе си и неизвестния смисъл на своето собствено съществование? Или може би самотата? Не шетаха ли нашите звездолети из галактиката поради назрялата потребност да срещнем най-после другите, да видим дали те не са открили един по-правилен път? Защото ако няма други, ние трябва отново и окончателно или да повярваме в „богоизбраничеството“ си, или да приемем, че сме някакво случайно белтъчно образувание на материята, случаен клон в еволюцията й, който неминуемо ще загине, както са загинали заврите, станали с мегаломанските си размери непригодни за условията на нашата планета. Защото колкото повече летяхме из Космоса, толкова повече се убеждавахме в непригодността си да живеем в него. В Космоса ние се превръщахме само в жалки придатъци на своите машини.
И треперехме за тях, както сега ние, деветимата, треперехме за съдбата на своята аварийна ракета.
Тя летеше в едно сложно зигзагообразно движение, готова всеки миг да пусне защитните си устройства към невидимия спътник, а ние с изключени двигатели се изнасяхме на следващата орбита. И чакахме. Така чакахме, че се наложи на повечето от хората да впръсквам успокоителни средства. Защото дори на боксовите занимания и на свободната борба те бяха станали неузнаваеми — от нетърпение и напрежение едва не се пребиваха един друг, отреагирвайки си всичките комплекси на чакането. А ракетата още
