превъзходство. Но веднага се запитах:
Не правехме ли същата грешка като тия киборги? Не, не я правехме! Те се опитаха да ни спрат, изваждайки пред очите ни злото, което лежи в самите нас, а после поискаха и да ни накажат, показвайки ни безсмислието в неговия най-убийствен лик. И все пак не ни спряха. Но какво доказва това — нашето превъзходство? Или тъкмо обратното? Какво представляваха все пак киборгите? Не, безсмислено е да се връщам пак към изучаваната някога теория на психотехниката — щях да си припомня само проектите за наши човешки киборги. И все пак… кое бе накарало хората да се отрекат от тях? Не ли това, че те щяха да действуват прекалено разумно, пакостно стриктно в границите на достигнатите знания? Един абсолютно разумен човек действително ли е разумен?
Някъде сред бурната дискусия, която отново се развихри в мозъка ми, изплуваха нечии забравени гласове. „Принципа на надеждата! — крещяха те, надвивайки другите. — Принципа на надеждата, който хората не смогнаха да конструират в нравствения модел на киборга!“
Да, това като че ли беше; изплашил се е човекът от своето свръхчовешко дете! То щеше да бъде сто пъти по-умно и по-нравствено от него, но нямаше да притежава принципа на надеждата, защото не е възможно, изглежда, тоя принцип да бъде изолиран и програмиран отделно от общия принцип на обществото. Изплашило се е това странно и глупаво същество, че киборгът ще му отнеме свободата да действува против разума, против достигнатите вече истини, че ще го спре в неговия бяг подир химерите. Защото въпреки осъзнатото безсмислие той, безумният човек, иска да търси смисъла. Той може и да знае, че ще загуби състезанието; че не ще стигне пръв на финала, и въпреки това продължава да тича с всички сили по своята спираловидна, пък нека тя да е с гибелен връх писта, да тича и… да се надява, да се надява, да се надява! А на какво? На какво се надява бегачът, когато знае, че до него на старта е застанал абсолютният световен шампион? И надява ли се въобще, или ей тъй просто…
— Ще им върнете мъчителната свобода, която те отдавна вече не желаят — отговаряше киборгът с неумолимата си логика на моето импулсивно възражение. — Ще върнете свободата на злото, на братоубийствените войни, на глада и безнравствеността. Но аз ще ви кажа какво друго всъщност ще се случи. Вие няма да им върнете свободата, а ще заемете нашето място. Щом сте тръгнали из Космоса, значи, вашата екологична сфера е пред изчерпване, тя вече не ви дава нужните импулси за развитие. Вие съзнателно или несъзнателно търсите сега други екологични сфери. Големият разум, който ви води, не може да съществува без широката почва на живата и нежива природа, без наличието на милиони и милиарди по-низши от него същества, чиито стремежи той осъзнава и осъществява. Ето защо вие не може да не заемете нашето място. Тази наша среща е допир на два спирални върха. От него сляпата еволюция ни сочи само два изхода: взаимното унищожение или уеднаквяване чрез нагаждане, тоест развитието пак към един вид, който да продължи сам по спиралата към нейния гибелен връх. Затова нашият Голям разум предлага третия, съзнателния изход — отказа от сближение, за да съхраним видовото разнообразие на цивилизациите, да отложим тяхната смърт. Това ми е позволено да ви кажа по повод неразумната постъпка на нашия низш служител. Сега да преминем към размяната на информация, драги гости от цивилизацията Земя!
— Позволете ми преди това да ви кажа една стара човешка истина — рекох аз внезапно и за себе си. — Изрекъл я е отдавна един наш поет. Много отдавна, но тя… Остави ме! — креснах аз на Вейо, който се опита да пресече моя инстинктивен и сигурно наивен бунт против ужасния машинен разум. — Тя… тя и сега ни води в нашите нравствени действия. Този поет е казал: „Открий пространствата за милионите хора, макар в несигурност, свободно трудейки се, да живеят.“ Ето основната разлика между нас и вас!
— Добре го каза — примири се щурманът по директната връзка. — Само че съвсем безсмислено. Разбира му хоботът нещо от поезия!
— Какво е това поет? — запита старият киборг и гласът на компютъра, чрез който той ни говореше, не позволи да се разбере докоснала ли го е с нещо тази мисъл.
— Видя ли? — ядоса се Вейо. — Върви му обяснявай сега какво е това поетът! Ти знаеш ли го?
Но ние бяхме длъжни да отговорим. И се забърка такава каша, че сред нея псувните на Вейо, отправени към мен, ми се струваха като стафидите в козуначеното тесто. След половин час нечовешки мъчения аз се убедих, че компютърът действително не е в състояние да обясни на ония оттатък същината на поезията и нейния създател. Всъщност това, което се мъчех да обясня чрез него, едва ли е било достатъчно ясно и на мен самия.
— Поезията е ваша религия, така ли? — запита ме на края старият киборг и аз сега бях готов да се разпсувам, също като Вейо, над странния му извод.
— Не — рекох, насилвайки се към спокойствие. — Тя е един от пътищата, по които стигаме до тайните на живота.
— Но то е същото — отвърна ми компютърът след дълго мълчание, през което време навярно старият киборг бе асимилирвал думите ми.
— Не е същото! Религията приобщава към тайните, като поробва стремящите се към тях. А поезията ни приобщава към тайните, за да ни освободи от тяхната власт.
— Тогава това е вашият голям разум или науката, както го нарекохте вие.
Съвсем излязох от кожата си, макар не той да бе виновен, че не съм способен да му разясня същността на поезията.
— Религията поставя граници, тя закрива пространствата. Ето това правите вие! А поезията ги открива за духа. Тя е именно свободата и на разума, и на духа в пространството. Ясно ли ти е? — викнах му аз на края, вече съвсем забравил и ритуала, и техническата обусловеност на тоя наш разговор.
— Без вашата предварителна информация не ще ни е възможно да разберем тази ваша истина. Да почнем с нея — предложи кротко и равнодушно компютърът.
— Аз я разбрах — рече миг след това по същия начин той и аз, мъчейки се в този миг да преглътна огорчението от своето безсилие, едва не подскочих от мястото си, като чух лингвистичната машина да повтаря древните човешки слова: — „Открий пространствата за милионите същества, макар в несигурност, свободно трудейки се, да живеят.“
Настъпи отново мълчание, а в него аз ликувах безгласно, потискайки всеки звук в себе си, за да принудя Вейо да говори, да признае най-после моята победа. Но щурманът също мълчеше, навярно в еднаква степен развълнуван от тоя исторически миг, в който представител на чужда цивилизация бе съумял да се приобщи към една наша истина. И тогава старият киборг отново каза с равнодушието и търпението на компютъра:
— Не бива да придавате голяма тежест на думите на моя по-низш събрат. Едва ли е разбрал действително същината на мислите ви. Когато един малък ум като неговия се отрече така внезапно от собствените си знания, той е склонен лесно и безкритично да приема чуждите истини. А това, сигурно го знаете, е вредно за самия него. Ето защо нека не се отклоняваме от нашата мисия, драги гости от цивилизацията Земя!
Състезанието свършва, за да продължи
Като произнесе последните си думи, старият „богослужител“ отново се поклони и отново само към внушителната фигура на Рони. Твърде сложни бяха в момента усещанията ми, за да се прояви моето засегнато честолюбие. Колко много беше ни казал и колко малко все още знаехме за тях! Всъщност той бе отговорил вече по същество на много от въпросите, които следваха във взаимния обмен на научната информация, а ние не знаехме дори как те разговарят помежду си.
Откровеността му, предизвикана навярно от неочаквания бунт на неговия млад колега, даваше известна гаранция за успешното продължение на срещата. Тя би могла да бъде и признак на увереност, че е спечелил битката и се е освободил от безпокойството си. Държанието на Вейо сигурно бе му доказало, че наистина няма да се намесваме в техните работи и аз търсех начин да накарам Рони да им се поклони, преди Вейо да започне да говори, за да не разкрия нашата малка хитрост. Това не беше никак просто, защото Рони си имаше своето „достойнство“ — алогични за него нареждания той не изпълняваше. Не можех просто да му кажа: „Рони, поклони се на този човек“ или „Рони, наведи се“. Заповедта трябваше да сочи някаква полезна и разумна дейност-цел, а само за човека любезността, все едно истинска или фалшива, има някакъв смисъл. Мислех и за младия бунтовник. За тежката участ, която сигурно го очакваше в края на срещата ни.
