Искаше ми се да му кажа нещо насърчително, но това щеше да бъде вече намеса. За още много неща мислех, докато чаках Вейо да ми се обади по радиотелефона. Рони приемаше на същата вълна и аз най- после се реших да опитам:
— Рони — казах му, — измери температурата на двата големи камъка пред левия си крак.
Камъните бяха на половин метър встрани и аз го принуждавах да направи едно полуобръщане в посока на младия киборг, да се „поклони“ само на него. Вейо пак щеше да ме ругае, но не можах да си откажа това малко отмъщение. Психороботът пристъпи леко с единия крак за опора и се наведе „ребром“ да пипне камъните с третата си лява ръка, в която бяха различните термометри. Твърде малко приличаше движението му на поклон със своята машинна рязкост, но аз се надявах, че Вейо ще се досети и веднага ще започне да говори. Вниманието ми бе ангажирано в тия няколко секунди само от психоробота и от очакването ми как ще изпълни моето отмъщение, та когато погледнах отново към нашите партньори, не веднага възприех какво е станало. Онзи, на когото Рони се „покланяше“, бе изчезнал. Изненадата парализира за миг съзнанието ми, а и самото ми зрение не бе достатъчно свикнало на безатмосферния, почти лишен от перспективата лунен простор, затова не веднага открих изпънатото като на рис черно тяло, легнало в безшумната скорост на стрела ниско над нажежената каменна пустиня. Старият богослужител навярно също бе гледал само в Рони и в неговия странен поклон. Едва сега, сигурно подсетен от импулсивната ми реакция, той се завъртя, политна като гмуркащ се плувец с късия си хобот към камъните и се понесе подире му.
— Хайде, наштеее! — провикна се в ушите ми нашият невъзможен щурман по най-невъзможния си начин. — Ти за кого ще викаш?
Но за стария бе вече късно да се вика. Другият имаше голяма преднина по време. И това надбягване, чийто страшен смисъл още не проумявахме, завърши твърде скоро. Почти веднага след като младият бе изчезнал в „крушата“ през някакъв отвор, който дори не успяхме да забележим — толкова бързо стана всичко, — старият се спря насред път. Изправи се, отново от четирикрако животно се превърна в човекоподобна фигура, тази фигура размаха деветпръстите си ръце, сгърчи се, падна, търкулна се — черен въглен върху червена жарава.
— Рони, спасявай човека! — викнахме с Вейо едно временно и после аз се чудех, че бях извикал същите думи, макар в това надбягване да държах страната на другия.
— Не го убивай! Не го убивай! — молеше после щурманът през компютъра, докато тромавият на вид психоробот летеше с луномобилна скорост над пустинята, за да сграбчи в спасителната си шесторъка прегръдка чуждото същество.
— Не го убивам. Аз само го спирам — отвърна му компютърът с още по-нечовешкото си сега равнодушие. — Братя от цивилизацията Земя! Вие сте длъжни да спазите вашия закон за помощта…
— Ще се намесим в негова полза, ако не прекратиш въздействието си върху него! — заплаши Вейо.
Съществото, което Рони бе вече донесъл и положил в краката ни, се размърда и веднага скочи на задните си крайници. С какво бе го съборил по-младият? С видения ли както мен преди? Но това щеше да означава, че те също притежават подсъзнание, а нима един киборг би могъл да развие такива области в мозъка си? А тая станция не контролираше ли своя космолет или младият бунтовник бе успял да прекъсне връзката, та говореше такива опасни неща?
— Братя — викаше може би той отчаяно. — Елате на станцията! Помогнете ни да победим висшите същества! Без вашата помощ не ще освободим планетата. Не вярвайте на стария служител, той е неразумен изпълнител на жестокостите им! Тръгнете след мен. Не съществува опасност за вас. Уговорил съм с моите съмишленици след определен сигнал да повредят оръжията на станцията. Ще ви съобщим за това. Но повече сами не можем да направим, твърде малко сме. У висшите същества има средства, с които ни държат в подчинение. Тия средства на вас не действуват. Елате, ние…
— Поели сме задължението да не се намесваме — отвърна му Вейо. — Срещата трябва да продължи според уговорената програма.
— Споразумението ви е само с висшите същества — крещеше навярно онзи в „крушата“. — Вие предварително сте взели страна, трябва да пререшите! Истината, която ни казахте…
Усилих дяла на кислорода във въздуха на шлема си, защото чувствувах, че се задушавам — така бе се свила глътката ми.
— Дай възможност на другия да говори! — пресече го строго Вейо. — Настояваме за размяната на информация!
— Няма висши същества. Висшите същества сме ние!
Не осъзнах веднага кой го каза, толкова изненадващо и бързо дойде това. Изглежда, младият бунтовник веднага бе се подчинил на Вейовата заповед, за да спечели благоволението ни.
— Висшите същества сме ние — повтори старият служител на бога. — Към нас сте поели това задължение. Той сам призна, че не е виждал висшите същества. То е, защото те не съществуват. Те са част от тайната.
— А богът? — запитах аз за трети път.
— Богът — това е нашият разум, нашето оръжие против природата. Вие сте длъжни да останете на страната на Големия разум, защото той е наш общ разум и наш общ бог.
— Ние ще изпълним сключеното споразумение — прекъсна Вейо и него. — Да завършим срещата, после ще дискутираме, ако искате.
— Вейо — викнах му, изтръгнал се от вцепенението си. — Вейо, но този техен бог не е техен, не чу ли, той им е натрапен! Тук принципът за богоборчеството като самоосъществяване на духа… — Изключих бързо директната връзка и ревнах в компютъра. — Кой ви е създал тогава, щом не принадлежите към жителите на планетата и не съществуват висшите същества? Откъде сте дошли! Стига си ни лъгал!
— От висшите същества — отвърна ми компютърът-преводач със своето машинно спокойствие. — Те са дошли някога, създали са станцията и всичко на нея, за да направлява развитието на планетата в правилния път, а после са си отишли. Сега висшите същества сме ние, старите служители на Големия разум и неговите тайни.
— Убедихте ли се? — тържествуваше младият бунтовник. — Ето и аз едва сега научих на каква голяма измама сме служили! Едва сега го научих и разбрах: вие сте прави! Всеки сам трябва да се бори против самоизмамите. Сега вече знам и как. Благодаря ви, братя от цивилизацията Земя, че ни донесохте вашите истини!
Едновременно с неговия тържествен и отчаян вик крушовидният космолет се вдигна от мястото си. Дори да бе произвел някакъв шум, нямаше да го чуем поради липсата на атмосфера. И това почти мистично техническо съвършенство, с което той само за няколко мига, без да оставя каквито и да е следи, се стопи в черната бездна на Космоса, ни накара да изтръпнем. Предстоеше нещо страшно, а ние и в него нямахме нито правото, нито възможността да се намесим.
— Докторе, докторе, това се казва космолет — изплака Вейо в ухото ми своята астронавтска съкрушеност. — Добре, че ни се размина надбягването с него!
Старият служител на бога стоеше с вдигнати към небето ръце, заприличал на черен идол на отчаянието и изоставеността — идол, в който вече не вярваха.
— Дай му възможност да говори още веднъж! — молеше Вейо подир миналия вече отвъд осветената половина на луната космолет. — Дай му възможност…
— Добре! — отзова се Космосът с великодушието на победителя.
— Братя от цивилизацията Земя — заекна мъчително компютърът. — Ако той… той разруши станцията… слезте на планетата и ще се убедите в истината на Големия разум! Ние бяхме определени да извършим велик опит, но ето че загубихме състезанието със силите на сляпата еволюция, която намери начин да проникне дори в самата станция. Аз не искам от вас помощ. Ние загиваме чрез самоунищожение, значи е трябвало да загинем. И все пак сега аз ви призовавам: Нарушете принципа, слезте на планетата и предотвратете свободата на злото! Заемете нашето място! Заемете мястото на разума! Сбогом, братя от цивилизацията Земя! Желая ви повече успех в самоубийственото състезание с природата!…
Как внезапно бяха се сменили ролите! Преди младият искаше намесата ни, сега този… Но защо той така изведнъж сложи оръжие? Та станцията си беше жива и могъща, както и преди! Сигурно щеше да съумее да се пребори със собствените си бунтовници.
Много въпроси останаха без отговор, безброй наши въпроси и все пак поне тази част от картината като
