— Кой знае? А сега се махайте оттук! Права ли съм, Уилоу?
Уилоу кимна утвърдително.
Барглекат преглътна, за да сдържи гнева си, но не можа. Зачервен и ядосан, той взе да сипе закани:
— Магия, а? Така ли било? Ще ви дам аз една магия, ако пропуснете само още едно плащане! Само още едно! Всичко ще бъде мое, всичко!
Бирникът вирна нос и побърза да се отдалечи, но се спъна в Бетс и падна по очи. Цялото му лице се покри с прах и мръсотия. Кайя прихна да се смее:
— Толкова много искате земята ни, че чак започнахте да я ядете! Яжте, яжте, добър апетит!
Барглекат се изправи на крака и заслепен от ярост, глухо заекваше и ръмжеше:
— Щ-ще ми платите вие, ще ми платите! Помнете ми думата!
И той се изгуби по пътя, като накуцваше.
— Е-е, Кайя. Трябваше ли така да го вбесяваш — каза Уилоу.
— О-о, не можах да се въздържа. Но този мръсник си го заслужаваше. Браво, Бетс! Браво, свинчето ми! — отвърна тя.
В този момент Мимс и Ранон се показаха откъм реката, носейки детето.
— Мамо! Ела, ела, виж! — крещяха радостно те.
— Какво става, Уилоу? Какво носят децата?
— Едно бебе, скъпа!
— Бебе ли?
— Да, Кайя. Момиченце. Дошла е по реката на едно салче, но ние ще я върнем пак там, нали? Кайя, чуваш ли какво ти…? — но Уилоу не успя да довърши, защото тя вече тичаше през нивата да посрещне децата.
— Не се влюбвайте в нея, моля ви! — викаше Уилоу, но… вече беше късно.
Мимс и Ранон се смееха заедно с момиченцето, а Кайя, щом я видя, я притисна до гърдите си угрижено, като не спираше да говори:
— Мъничката ми тя! Детето е мокро и гладно, Уилоу, и как весело се смее!
— Кайя, остави я, моля те. Нали знаеш какво ще стане, ако Барглекат разбере, че сме намерили дете- Дайкини?
— Пфу! Барглекат!
— До, но той е Префектът и ако… — настояваше Уилоу, но Кайя го прекъсна:
— Какво, „ако“? Децата не воюват и нямат вратове, скъпи мой. Ти иди, отпрати салчето по реката, а ние ще нахраним и повием малката. Мисля, че така е най-добре.
Уилоу погледна щастливото си семейство, помълча малко и накрая се примири, че малката ще остане при тях.
Докато носеше салчето към реката, нещо доста странно му направи впечатление — вървите, с които бяха скрепени клоните, нямаха възли. Те изглеждаха съвсем хлабави, но не бяха! Той се опита няколко пъти да ги разплете, но уви, напразно. Някаква тайнствена сила ги държеше така здраво, че Уилоу дори не можа да ги помръдне. „Магия!“ — помисли си той.
Уилоу се огледа наоколо, но не видя никой. Тогава си нави ръкавите, плю си на ръцете и реши да опита-силата на своето вълшебство. „Щом магия стяга тези върви така здраво, сигурно само магия ще ги отхлаби!“ — реши той и се приготви за ритуала, развалящ магии. Беше го използвал и преди — за да освободи крака на Бетс, заклещен между камъните, или за да дойде пролетта по-рано.
Уилоу разпери ръце, затвори очи и започна да изговаря заклинанието:
— Йоун тамаат ефоркат фруме!
Това беше опасно начинание, магьосничество! Понякога, ако заклинанието не се произнесеше правилно, тайнствената сила си отмъщаваше. Но Уилоу поемаше риска съзнателно, защото много искаше да стане велик чародей и заклинател.
— Йоун тамаат ефоркат фруме! — повтори той още по-настойчиво.
Нямаше светкавици, нямаше гръм или експлозии. Нищо. Уилоу внимателно отвори едното си око и… Да! Беше успял! Макар вървите да не бяха се разхлабили, салчето само пресече калния бряг, мина през тръстиките и пое по течението на реката.
Твърде доволен, че за пореден път погрешно произнесено заклинание не му се стовари на главата с цялата си отмъстителност, Уилоу се втурна по брега, без да изпуска салчето от очи. То се понесе леко и плавно върху чистите води, когато изведнъж изчезна. Дали защото вървите все пак се бяха разхлабили, или защото някакъв водовъртеж го бе погълнал, Уилоу така и не разбра.
Бетс и господарят му отново се хванаха на работа. Свинчето си беше върнало доброто настроение след падането на Барглекат в калта и теглеше ралото съвсем послушно, грухтейки ситно и високо като че ли се смееше. До обяд нивата беше наполовина изорана и засята. Беше време за почивка. Седнал под сянката на един кичест кестен, Уилоу се загледа в реката и взе да си мисли на глас:
— Много, много отдалече.
Бетс го погледна и наостри уши.
— Това момиченце трябва да е тръгнало отвъд брода при кръстопътищата. Много, много по-нагоре от него.
Свинчето изгрухтя и също се загледа в реката.
— И знаеш ли какво? Някой трябва да й е помагал по време на цялото това пътуване. Така си мисля аз, Бетс. Това бебе си има п-р-и-я-т-е-л-и.
Уилоу дълго седя замислен, дъвчейки стръкче трева, без да сваля очи от водата. В един момент му се стори, че тя казва: „Мисли, каквото искаш, но направи, каквото трябва“. Цял следобед той не можа да се успокои. Какво, всъщност, трябваше да направи? Детето не изглеждаше да е носител на Злото, но той добре знаеше, че Злото има много лица. Ами, ако се бяха излъгали? Една такава грешка можеше да се окаже фатална — за него и мъничкото му семейство, за селцето, за цялата Нелвинска долина дори! Уилоу настръхна. От друга страна, всеки път, когато минаваше близо до къщичката си с ралото, той чуваше жизнерадостен смях и глъч и това го караше да мисли точно обратното.
Не можеше Злото така добре да се прикрива. Невъзможно. Все някак щеше да се издаде.
Тогава му хрумна нещо съвсем неочаквано. Детето може би беше прицел на Злото! Преследвачите можеха да връхлетят долината с огън и меч всеки миг!
Уилоу съвсем се обърка. Беше му неприятно, че в сърцето си чувстваше скритата чародейна сила, а не знаеше как да я използва срещу надвисналите неприятности. Но нали все пак той беше освободил салчето от магията.
Късно следобед Уилоу и Бетс се прибираха уморени към дома. Колкото повече приближаваха, толкова повече малкият стопанин си мислеше за очарователната гледка, която то очакваше. Сърцето му винаги се изпълваше с радост, когато застанеше пред скрибуцащата порта. В къщичката му цареше обичайният весел шум и шарен безпорядък. Кайя беше изтъкала чудесни черги и шарени одеяла, Мимс и Ранон се надпреварваха да рисуват фантастични картини с боички и четки, които сами си приготвяха; неговият магьоснически реквизит висеше по стените; черги, одеяла, картини и причудливите шапки и наметала създаваха неповторим уют и топлота и Уилоу забравяше за умората и грижите още на прага. Веднъж той беше попитал децата какво изобразяват техните необичайни рисунки, а те му бяха отговорили през смях, че това е тяхната собствена магия. „Така ли? И какво е това двуглаво разкривено животно? — беше посочил Уилоу една от картинките. М, м… дракон! Дракон от Еборсиск! — му отговори Мимс. — Чака. Чака… кого чака той, Мимс? Да не би мен? — взе да се преструва Уилоу. О, не, не, татенце! Надявам се, че не!“ — възкликна момиченцето полушеговито, полусериозно и го погледна с грейнали очи.
— Ето го, идва си! Изненада, изненада! — вратата на къщичката се отвори и цялото семейство излезе да го посрещне.
Те цял ден се бяха грижили за детето. Ранон беше измайсторил малка люлчица, а Мимс я беше украсила с разноцветни мъниста. Изплетеното от Кайя малко одеялце покриваше малката. Навред беше окичено с цветя и билки от полето, а Мимс и Кайя така се бяха нагиздили и пременили, като че беше празник. Всички се смееха и протягаха ръце към Уилоу. Той също се засмя. Тихичко, възхитен от бликащата отвред жизнерадост, наведе се внимателно над малката и каза:
