Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

непрекъснато клечи в окопа, а по време на битка не взема почти никакво участие в нея — само седи свит и трепери.“ На този етап се появява и така нареченото „две хилядогодишно взиране“ (във Виетнам е било известно като „трикилометрово взиране“). Следващата степен е кататония или пълна дезориентация, а накрая тотален психически срив.14

Количеството време, необходимо на войниците да стигнат до този етап, варира в съответствие с индивида, и продължителността му би могла да бъде доста голяма, ако на войниците се позволи от време навреме да почиват. Основната причина, поради която единствено малък брой големи военни подразделения са се разпаднали, е, че същата онази бойна обстановка, станала причина за появата на въпросните психологически симптоми, е допринесла и за такова увеличаване на броя на загиналите, че те е трябвало непрекъснато да бъдат попълвани с нови доброволци. (Например загубите на Съветската армия през 1943 година са 80% от общия брой бойци; същото е и през 1944 година.) Следователно по-голямата част от военните единици в съвременната война се състоят от една странна смесица от напълно зелени и неуверени в себе си млади доброволци, неколцина ветерани, оцелели след дълги месеци на страховити битки, повечето от които са съвсем близо до окончателния срив, и голяма част войници — колкото повече, толкова по-добре от гледна точка на командирите, — които се намират в период на преход от първия етап към последния.

з.

Ето това е реалността, с която се налага да се справя един офицер (стига, разбира се, самият той да не е достигнал етапа, в който да не може да се справи абсолютно с нищо). Като изключим първоначалните реални сблъсъци на поверената му бойна единица с врага, в най-добрия случай той трябва да борави с хора, намиращи се в състояние, описано много добре от полковник С. Л. А. Маршал:

Когато човек обгърне с поглед силите, разположени на бойното поле, първото, което веднага съзира, е страхът. Но веднага след това забелязва, че войниците въобще не желаят да показват страха си в конкретните си действия, защото се опасяват другарите им да не ги помислят за страхливци.

Преобладаващата част от тях нямат никакво желание да поемат кой знае какви рискове, нито да се вживяват в ролята на герои, но в същата степен нямат и желание да бъдат считани за най-малко достойните сред присъстващите.

Пипалата на паниката задължително обгръщат войските, намиращи се насред огромна физическа опасност. Съхранението на самодисциплината зависи в голяма степен от поддържането поне на видимата дисциплина сред бойното подразделение.

Когато останалите се разбягат, социалният натиск над отделния индивид се премахва и средностатистическият войник реагира така, сякаш току-що са го сменили от пост, защото знае, че сред всеобщия хаос и неподчинение личният му провал ще остане незабележим.15 .

Опитният професионален офицер избира напълно лишената от романтика гледна точка по отношение на поведението на войниците, намиращи се под стрес, и е твърдо убеден, че всичките му усилия по време на войната възлизат ни повече, ни по-малко на изграждане на не особено устойчиви мостове над пропастта на хаоса, при това с изключително изменчив човешки материал. По време на разбора на една битка, свързана с атаката срещу малко немско укрепление при Брест през 1944 година, на който е присъствал и Маршал, млад американски офицер от сухопътните войски демонстрира удивителна откровеност във връзка с тези реалности пред оцелелите от своята рота. Хората му са извършили забележителна офанзива през открито поле, хвърляйки в бяг по-голямата част от немския гарнизон и достигайки укритието на живия плет, намиращ се на тридесетина метра от укреплението. Ала после, в продължение на седем часа, нищо не е било в състояние да ги убеди да се изправят и да пресекат оставащото нищожно разстояние до форта, въпреки че там били останали само шепа от немските защитници.

Имате план. Имате и цел. Хората ви се активизират чрез дадената цел. Но в процеса на придвижването към целта и на заемането на позиция за стрелба, между редиците им настава пълна дезорганизираност. Войниците започват да търсят прикрития и така се разпръскват. Срещу тях противникът открива огън, а това пък разпръсква мислите им. И те престават да мислят като група, и започват да разсъждават като индивиди. Всеки човек иска да остане там, където е. За да ги накара отново да тръгнат напред като група, офицерът е принуден да се изложи на смъртна опасност, равняваща се почти на самоубийство. Войниците се намират в психичен колапс — винаги стават такива, когато са били изложени на огромен риск. Затова е много по-лесно да накараш хората си да атакуват, отколкото да ги организираш отново в група след атаката.

Лейтенант Робърт Райдаут, Брест, 1944 год.16

Маршал привежда десетки примери за случаи на „просветляващи емоционални промени“ у мъжете по време на битка, които карат „същата тази група войници да действат като лъвове, а после като подплашени зайци, при това в рамките само на няколко минути“. Освен това той си дава ясна сметка за лекотата, с която нежеланието на войниците може да подкопае авторитета на командира. Възможно е, например, те да се хванат за липсата на подкрепления за атаката, които са били обещани и не са пристигнали, било в точното време, било в необходимите количества (танкове, артилерийска поддръжка и прочие). „Мъжете си клечат в окопите и пресмятат. Ако забележат някаква грешка, която, според тях, им дава пълно извинение за собствената им бъдеща грешка, те не се помръдват. Започват да спорят и да се бунтуват.“ Накрая нападението се провежда, но без никакво желание, без никаква надежда за успех. Маршал заключава така: „Правилото за войника трябва да бъде същото, което е получил онзи австралийски кавалерист, когато се обърнал за съвет към Сфинкса. Той му отговорил: «Не очаквай прекалено много!»“17

Всичко, което офицерите знаят за природата на битката, ги води към едно и също заключение — че тя е обстановка, където на нищо не може да се разчита, където нито един план или стратегия не успяват да оцелеят прекалено дълго, за да проработят така, както се е очаквало от тях. А всичко, което знаят за човешката природа, им подсказва, че човекът е крехко същество, което лесно греши и което, за да се държи подобаващо и да функционира ефективно по време на битка, се нуждае от твърда ръка и непоклатима дисциплина. Този фундаментален песимизъм относно границите на героизма и идеализма е централен за света на професионалните войници, а в най-външната, погранична територия на човешкия опит, където са принудени да действат по време на битка, вижданията за човешката същност, от която те изхождат, се оказват абсолютно правилни. Поради тази причина е напълно разбираемо и логично начинът, по който командирите манипулират идеите и поведението на своите войници, да се определи ни повече, ни по-малко като безмилостен.

Втора главаДАЙТЕ НИ СИНОВЕТЕ СИ — КОЙТО И ДА Е, ВСЕ ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА

Мислиш много по този въпрос и знаеш, че ще се наложи да убиваш, обаче въобще не разбираш смисъла от всичко това, защото си израснал в общество, където убийството се счита за едно от най-грозните престъпления, а ето че се намираш в ситуация, където всичко се е обърнало с главата надолу. А когато накрая наистина убиеш някого, преживяването — или поне моето, е свързано с отвращение и погнуса.

Чувствах се напълно ужасен — по-точно вцепенен, — обаче знаех, че наблизо, в малката рибарска колиба, трябва да има японски снайперист. Той стреляше в противоположната посока, към морските пехотинци от друг батальон, обаче аз знаех, че щом е нарочил хората от онази страна, скоро ще се обърне и срещу нас, защото и от нашата страна имаше прозорец. И тъй като нямаше кой друг да отиде, аз побягнах към колибата, влетях вътре и се озовах в празна стая.

Насреща имаше врата, което означаваше, че има и друга стая и че снайперистът е точно там, така че аз блъснах вратата и влязох. Бях напълно скован от страх, че този човек сигурно вече ме очаква и веднага ще ме застреля. Обаче се оказа, че той е изцяло в снайперистко снаряжение, което не му позволи да се обърне