Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

достатъчно бързо. Заплете се, така че аз безпроблемно го застрелях с моя 45-калибров пистолет. Веднага усетих угризения и срам. Спомням си, че като последния глупак започнах да шепна: „Извинявай!“. А после повърнах. Омазах се целият. Защото вече бях предал всичко, на което ме бяха учили като дете.

Уилям Манчестър

Въпреки всичко той е убил японския войник точно както са го учили. Отвращението е дошло много по- късно. И макар Манчестър да е бил вече наясно какво е да убиеш друго човешко същество — млад мъж като него самия, той е продължил да убива своите „врагове“ чак до края на войната. Подобно на всички останали десетки милиони войници, на които от деца им е втълпявано, че убийството е грях, а после са били изпратени да се бият за своята страна и народ, той е бил напълно безсилен да се съпротивлява на изпълнението на заповедта, озовал се в ръцете на институция, толкова мощна и толкова всепроникваща, че за нея въобще не е проблем да преобърне с главата надолу моралния кодекс, по който хората са живели до този момент.

Същността и ефикасността на военната институция се базират преди всичко на неизчерпаемите й възможности да изтръгва от своите членове най-вече подчинение — подчинение както до смърт, така и за причиняване смъртта на другите. Методите и стратегиите на принудата, с които борави, са, разбира се, изключително мощни. Но важна тяхна характеристика е фактът, че цялата власт в крайна сметка се основава на взаимен консенсус. В днешно време задачата по изтръгването на този консенсус от нейните членове като че ли става все по-трудна, което се дължи на все по-разширяващата се пропаст между света на цивилните и този на военните. Цивилните граждани вече не възприемат заплахата от жестока смърт като ежедневен риск на своето съществуване, а категориите хора, включени в моралната забрана за убиване, са се увеличили дотолкова, че обхващат цялата човешка раса. При все това въоръжените сили на всяка една държава все още са в състояние да приемат в редиците си който и да е млад гражданин от мъжки пол и само за няколко седмици да го превърнат във войник, заедно с всичките му присъщи рефлекси и подходящото отношение към нещата. Новобранците в армията рядко могат да се похвалят с повече от двадесетина години житейски опит на този свят, а преобладаващата част от тях са все още деца, докато самата армия има зад себе си цялата човешка история, позволила й да обогати практиката си и да доведе своите методи и техники на обучение до съвършенство.

Нека сега си помислим как се отнасят към войника. Докато е все още дете, го затварят в казармата. По време на обучението му непрекъснато го люшкат насам-натам. Ако допусне и най-нищожната грешка, го бият — един изгарящ удар върху тялото му, друг в окото, нищо чудно и рана в главата. Войникът непрекъснато е подложен на бой и издевателства. По време на поход на врата му увесват тежки товари, сякаш е магаре.

Египетски военачалник, около 1500 г. пр.н.е.18

В мига, в който си позволя да заговоря пред новобранците за родните им места, сякаш попадам на сухопътна мина. Затова се старая да си държа езика зад зъбите. Вместо това се опитвам да направя от тях войници. От сутрин до мрак превръщам живота им в ад. Те започват да проклинат , да проклинат цялата армия, да проклинат цялата държава. После започват да проклинат в един глас — и се превръщат в напълно сплотена група, в единица — бойна единица.

Израелски военачалник, около 1970 г. н.е.19

Човешките същества са относително ковки като материал, особено в ранна възраст, а всеки млад мъж разполага с качества, върху които армията спокойно може да надгражда — това са повече или по-малко осъзнатите унаследени ценности и отношение към света на първобитния воин, които всяко малко момче се старае да копира и изяви. Вярно е, че анархичното мъжкарство на примитивните воини не е сред нещата, от които съвременните армии се нуждаят, но все пак то се превръща в изключително благодатен суров материал за трансформацията, която трябва да претърпи всеки новобранец.

Пътищата, по които тази трансформация се постига, варират както през вековете, така и през границите на отделните държави. В изцяло милитаризираните общества — Древна Спарта, кастата на самураите в средновековна Япония, областите, контролирани от организации, като например съвременните „Тигри за Освобождение на Тамил Илам“ — обучението започва още през пубертета, ако не и по-рано. Малкото момче автоматично попада в изключително дисциплинирано общество, където единствено допустимите са военните ценности. В големите модерни общества процесът е по-кратък и по-концентриран, а начините, по които той оперира — далеч по-видими. По своята същност обаче това е процес на покръстване — почти в религиозния смисъл на думата — и, подобно на всички такива явления, и тук емоциите придобиват много по-голяма тежест, отколкото специфичните идеи.

Когато бях ученик, всеки ден в училище започвахме с Клетвата за вярност. В днешно време вече не го правят. При нас идват деца, които въобще нямат представа какво е това Клетвата за вярност към националното ни знаме. И това е… как да се изразя… това е като смъртен грях. Докато навърши три години, дъщеря ми ще знае Клетвата. Сега е на две и вече се труди упорито, за да я запомни. Според мен всеки трябва да има добра основа — базисните неща, откъдето трябва да се продължи с изграждането на морала на всяко дете.

Инструктор по строева и физическа подготовка от Морската пехота на САЩ, Военно-учебна база на остров Парис, 1981 г.

Преобладаващата част от войниците чувстват необходимост от някакво патриотично или идеологическо оправдание за нещата, които вършат. Ала има ли на света държава или идеология, които да се възприемат като по-малко значими от другите?! Мъжете се бият и умират точно толкова храбро и всеотдайно както за „Червените кхмери“, така и за „Бог, цар и отечество“. И макар че хората, които изпращат войниците на война, обикновено изхождат от висши национални и морални ценности, мотивацията на повечето мъже на бойното поле често се свежда до далеч по-основни цели. Колкото по-близо се намираш до фронтовата линия, толкова по-малко абстрактни понятия ти остават в главата.

Силата, която позволява на войниците да се бият, е тяхното себеуважение — един специфичен вид любов, който няма нищо общо както със секса, така и с идеализма. Когато е настъпвал моментът, само шепа хора са умирали било то за Съединените американски щати, било за каузата на комунизма, било дори за дом и семейство. Ако хората на предните линии въобще са разполагали с някакъв избор, то те са избирали да умрат един за друг и за начина, по който самите те са се възприемали.

Щом веднъж се озовеш там и си дадеш сметка, че някакъв тип стре.ш срещу теб, първата ти, инстинктивната ти реакция, независимо от обучението, което си получил, е, че трябва да живееш… Обаче не можеш просто ей така да се обърнеш и да побегнеш в обратната посока. Натискът отгоре си казва думата. Защото тук, до теб, има хора, които вероятно са ти спасявали кожата стотици пъти, или пък ще ти я спасят, така че не можеш да им обърнеш гръб.

Ветеран от Виетнамската война, Морска пехота на САЩ

Сигурно ще ви прозвучи много странно, обаче по време на битка се поражда една особена любов към човека до теб — ти зависиш от него за най-важното нещо, с което разполагаш — своя живот, и ако той те изостави, или ще те ранят, или направо ще те убият. Ако ти допуснеш някаква грешка, същите тези неща ще сполетят и него. Затова доверието трябва да бъде непоклатимо. Бих казал, че подобна връзка е изключително силна — по-силна от повечето други връзки, с изключение на тази между родител и дете. Тази връзка е много по-силна от връзката между съпруг и съпруга — животът ти е в ръцете на човека до теб, и ти му доверяваш най-ценното нещо, което имаш. Със сигурност ще установите, че повечето хора, които търсят афродизиака на битката или както там искате го наречете, са на предните линии, защото са приятели — същите тези хора са рамо до рамо, един до друг, война след война.

Капитан Джон Ърли, бивш офицер от американската армия във Виетнам, бивш наемник в Родезия