— Защо го уби? Златото вече го няма.
— Той е наел Убиец за Иксиал.
— Е, и? Теб какво те засяга?
Сарина не отговори. Друг на нейно място бих разбрал. Не може да не отмъстиш за смъртта на учителя си, особено ако си прекарал години под крилото му. Просто не можех да си представя обаче, че Сарина е способна на подобни чувства. От друга страна, нали го бе навестила, когато се разнесе вестта, че е на смъртно легло.
— Дойде значи да отмъстиш за Иксиал. Въпреки това беше готова да го измамиш в сделката със златото. Щеше да го изнесеш от града, нали?
— Разбира се.
— Сарина, ти наистина си студена като оркско сърце.
Чудех се какво да правя. Съдбата бе направила така, че държах в ръцете си живота на жената, която едва вчера се бях заклел да убия. Просто прекрачих прага и се спънах в нея. На всичко отгоре тя бе убила Тресий, който се явяваше мой законен клиент. Е, не чак такъв, че да горя от желание да мъстя за него. Но не биваше да забравям и Сулания. Бях й обещал да намеря убиеца на баща й.
— Ето, че ми падна. Едва ли ще успея да докажа пред стражниците, че ти си убила Талий, но пък Сулания ще е доволна да узнае, че съм отмъстил за смъртта на баща й.
Притиснах още малко острието. Сарина ме разглеждаше с нескрито съжаление. Изглежда, бе неспособна да изпитва страх.
— Траксас, ти си дърдорко и глупак. Не мога да разбера защо се величаеш като прозорлив детектив. Не съм убила Талий. Не че не бих го направила, ако беше необходимо. Откраднах му кесията, докато лежеше в несвяст, надрусан с дуа. Знаех къде я крие и хич не се затрудних. Не предполагах обаче, че след като са разкрили плана на Звездния храм, монасите от Храма на облаците са ме проследили. Сигурно още същата вечер преподобният Тресий е видял сметката на Талий Зеленото око.
— Мислиш, че ще ти повярвам?
— Не ме интересува дали ще ми повярваш. Но сигурно ще намериш нещо доста интересно, ако му претършуваш расото.
Не свалях сабята от гърлото й. Чудех се защо тази безпощадна жена с мъжка туника и късо подстригана коса носи толкова много обеци. Струваше ми се неуместно. Използвах палеца на единия си крак, за да разтворя расото на гърдите на Тресий. Отвътре се показа плоска издължена торбичка. Приклекнах внимателно и я разгледах. Беше пълна с бял прашец.
— Дуа?
— Позна. Ти не знаеше ли, че клиентът ти се друса?
— Не можех да го допусна, след като съм го наблюдавал да подскача като дива котка.
— Въпреки това. Тъкмо по тази причина Иксиал го беше изгонил от манастира. Представяш ли си какво изкушение е било за Тресий, когато е видял запасите на стария Талий?
Погледнах я. Познавах я като жесток убиец и човек, лишен от всякакви морални задръжки. Питах се какво й пречи просто да ме лъже. Не виждах обаче никакви причини за това. Вчера имах трима клиенти. Днес един от тях щеше да увисне на бесилката, а вторият, оказа се, бе убиецът на бащата на третия. Проклятието на Траксас. Ако това се разчуеше, направо щях да си умра от глад. Е, това поне хвърляше някаква светлина върху действията на Сарина.
— Ти си знаела, че дуата е у Тресий. Тази стока върви бързо. Решила си да се обезщетиш за изгубеното злато. Затова си убила Тресий, а не за да отмъстиш.
— Щастливо стечение на две обстоятелства.
Каква бъркотия. Дуа, злато, монаси воини и Сарина Безпощадната. Сигурно никога нямаше да си изясня всички подробности. Сарина дебнеше и най-малката възможност да се измъкне, но аз нямах намерение да й я дам.
— Едва не уби Макри.
— Стрелата беше предназначена за теб. Щеше да те повали, но те спаси предпазното ти заклинание.
Не й казах, че не нося талисман с предпазно заклинание и че просто се бях спънал в подходящия момент. Сарина продължаваше да ме гледа безизразно. Дори долових в очите й лека подигравка. Тя знаеше, че не съм хладнокръвен убиец. Не можех да го направя. Прибрах сабята и тя чевръсто скочи и каза:
— Ти си глупак.
— И други са ми го казвали.
— Ако ми се изпречиш на пътя, ще те убия.
— Това също често го чувам.
— Макри мъртва ли е?
— Не.
Стори ми се, че беше доволна да го чуе, но не мога да се закълна в това. Тя взе арбалета, след това се наведе отново и прибра торбичката с дуа.
— Благодарение на теб, Траксас, се лиших от цяло богатство — кралското злато. Мисля, че засега сме квит.
Не направих опит да я спра. Тя се промуши през вратата и изчезна.
Погледнах трупа на Тресий.
— Наистина ли ти си убиецът на Талий? — попитах, но естествено нямаше никакъв отговор. — Глупава идея беше да наемаш Убиец за Иксиал — продължих разговора с трупа. — Винаги е тъпо да се наемат Убийци. Те ще свършат работа, но после някой може да ги прати срещу теб.
От гърдите му стърчеше метална стрела. На лицето му бе изписан странно умиротворен израз. Зачудих се дали да не претърся стаите, но се отказах.
Оптимизмът ми се беше изпарил. Траксас Събирача на трупове се връща. Изглежда, не мога да се движа из този град, без постоянно да се натъквам на трупове. Нямаше да е толкова зле, ако не бяха на хора, с които по един или друг начин съм свързан. Гросекс щеше да увисне скоро. Иксиал и Тресий бяха мъртви. Тресий вероятно беше убил бащата на Сулания. Въздъхнах и тръгнах към къщи. Беше горещо като в оркски ад. Защо им беше трябвало да основават града точно тук? Някакъв просяк протегна ръка към мен. Машинално пуснах една дребна монета в шепата му. При първия пост на стражниците пратих анонимна бележка до капитан Рали, в която му съобщавах къде се намира трупът на Тресий.
Май наистина трябваше да убия Сарина. Следващия път, когато се срещнехме, сигурно щеше да ми пусне една стрела в търбуха. Ухилих се мрачно при тази мисъл. Е, поне си мислеше, че притежавам защитен талисман. Всички си го мислят. В края на краищата аз съм магьосник-детектив, или поне за такъв се представям. Дано не знаеха, че не мога да нося кой знае какви заклинания в затъпелия си мозък.
Не можех да я убия просто така. Да промуша хладнокръвно шията й с острието. През живота си бях виждал достатъчно трупове.
Отбих се в банята и се изкъпах, след това излязох на „Квинтесенция“. Строителните работи бяха в разгара си. Каменоделците пришпорваха с ругатни нещастните чираци, които влачеха тежки блокове нагоре по скелетата, инженери се караха с дърводелци и каналджии и всички дишаха тежко заради жегата.
Макри почистваше масите.
— Ей, Макри, чувала ли си вица за двете ньоджански курви и елфа?
Тя ме погледна с ненавист и ми обърна гръб.
Проклятие. Съвсем бях забравил за караницата. Едва сега си спомних всичко. Наистина ли я нарекох „остроуха наркоманка“? Въздъхнах. Край на мечтите за хладна бира в приятна обстановка.
Появи се Глухарче. Единственият човек, когото не желаех да виждам.
Тя ми се усмихна и ми подаде малка кесия, съшита от евтин плат. Отгоре беше извезано моето име.
— От делфините е — обясни тя. — Всъщност кесията е от мен, но това, което е вътре, ти пращат те. Благодарност задето им намери камъка.
Отворих кесията. Вътре лежаха пет антични златни монети, потъмнели от продължителното пребиваване под водата, и една малка зелена перла. Взех една от монетите — беше с лика на крал Ферзий. Такива са истинска рядкост в наши дни, особено в Дванайсет морета. Купуват се най-малко за петдесет
