гурана. Пет монети — двеста и петдесет гурана. Доста солиден хонорар, като се имаше предвид, че обикновено си докарвах трийсет. А и камъкът — трябваше да го отнеса за оценка при бижутера Приса.
— Предай благодарностите ми на делфините — поръчах на Глухарче. — Кажи им, че са се разплатили щедро.
— Знаех си, че точно ти си човекът, който може да им помогне — изчурулика Глухарче и отново взе да дрънка, че съм се намирал в съзвучие със съдбите им и прочее. Бях твърде изтощен за да й кажа да се разкара, затова се измъкнах незабелязано, качих се в стаята си, седнах на кушетката и се загледах тъпо в стената. След известно време осъзнах, че съм гладен. Една пържолка от Танроуз щеше да ми дойде добре, но ако слезех долу Макри току-виж ме погнала с метлата. Дали не й беше време за уроците по реторика? Реших да рискувам.
Танроуз ми направи пържола и добави към нея голямо парче сладкиш, но когато поисках пет-шест пасти, за да довърша яденето, ме погледна с присмех.
— Макри ти е много обидена.
— Забелязах.
— Защо си я нарекъл наркоманка?
— Бях в лошо настроение.
Стори ми се подходящо обяснение, но Танроуз не беше склонна да го приеме.
— Нищо чудно, че ти е сърдита. На всичко отгоре си я обвинил, че те шпионира в полза на Гилдията на убийците! Знаеш колко ти е била вярна винаги!
Вдигнах безпомощно ръце.
— Не съм я обвинявал, че ме шпионира. Само го намекнах. Бях ядосан и се изпуснах. Току-що бях изпратил един клиент на бесилото. Какво искаше от мен — да ръкопляскам? Пък и тя също много ме обиди.
— Траксас, ти си възрастен човек. Сигурно познаваш половината Тюрай. Има толкова много места, където можеш да забравиш проблемите си. Предполагам, че знаеш как да преглъщаш обиди от приятели. Макри е млада, все още се чувства чужденец тук и в жилите й тече оркска кръв. И разчита на теб.
— Разчита на мен ли? Ами тези нейни срещи с богаташките от Асоциацията на благородничките?
— Съмнявам се да ги брои за приятелки.
— Втасахме я. Сега сигурно трябва да се чувствам виновен. Какво предлагаш да направя?
— Ами, купи й цветя — незабавно предложи Танроуз.
— Танроуз, мисля, че залагаш прекалено много на изкупителните способности на цветята. Признавам, че миналия път, когато Макри ми беше обидена, номерът стана, но се съмнявам повторението да е успешно.
Говорех за случай, когато, без да искам, бях приспал Макри със заклинание тъкмо преди да се счепкаме с противника и тя ми се беше разсърдила ужасно. Тогава по съвет на Танроуз купих букет цветя и за моя изненада Макри не само го прие, но ми се хвърли на врата, а след това избухна в сълзи и избяга засрамена от стаята — действия, които Танроуз определи като признак, че всичко е наред. Но това беше само защото никой преди това не й бе подарявал цветя.
— Нищо, опитай пак — посъветва ме Танроуз.
Въздъхнах. Щом дори Танроуз не можеше да измисли нищо по-добро, значи ситуацията наистина беше безнадеждна. В този момент влезе Макри.
— Много беше интересно днес на урока по реторика — каза тя на готвачката, след това ме зърна на бара и ме заобиколи, като мърмореше, че имало нужда от проветряване, защото миришело на лошо.
— По дяволите! — изругах и изхвърчах навън, вкиснат от задачата, която ми предстоеше да изпълня. Продавачът на цветя Баксос имаше лавка на ъгъла на „Квинтесенция“. За трийсет години бях спирал при него само веднъж и тогава, когато поисках букет цветя, той едва не събра цялата улица. Този път бе дори по-лошо.
— Ей, Рокс — провикна се той към един търговец на прясна риба. — Траксас пак купува цветя!
— Значи още си има приятелка, а? — отвърна Рокс, достатъчно силно, че да го чуят до другия край на улицата.
— Само така, Траксас! — похвали ме Бисикс, една от най-работливите проститутки в Дванайсет морета.
— Ама той бил истински джентълмен! — добави колежката й, а работниците от скелето на близкия строеж взеха да подмятат пиперливи забележки.
Забързах обратно. Не се съмнявах, че този път нищо няма да се получи. Готвех се да разменя няколко остри думи с Танроуз, след като Макри се опита да ми натика букета в гърлото. Когато влязох във „Възмездяващата секира“, Макри тъкмо разказваше на Танроуз за училището. Пъхнах цветята в ръцете й, застанах на бара, ударих с пестник и поисках на висок глас да ми донесат бира и бутилка кли. Склонен съм да призная, че извинението ми бе лишено от всякакъв финес.
Някой ме потупа по рамото. Беше Макри. Прегърна ме, избухна в сълзи, после избяга. Помнех събитията от предния път и можех да го сметна за добър знак, но реших за всеки случай да се консултирам с Танроуз.
— Дали това означава, че всичко е наред?
— Разбира се.
Стори ми се ужасно странно.
— Знаеш ли, Танроуз, нищо не мога да разбера. Какво, по дяволите, има толкова в един букет цветя?
— Много неща, ако си прекарал половината от живота си на арената на орките. Предполагам, че там никой не подарява цветя. Не и на Макри.
Май трябваше да се съглася.
— Мислиш ли, че щеше да се получи и при жена ми?
— Е, от това не боли. Някога подарявал ли си й цветя?
— Разбира се, че не. Не знаех, че трябва. Танроуз, съжалявам, че не те познавах по-рано. Щеше да ми спестиш много неприятности.
Взех си бирата и нова порция печено и се разположих на любимата си маса, замислен за странностите на жените. Не ни бяха учили на тези неща в магьосническото училище.
19.
Животът скоро се върна в нормалното си русло, което означаваше, че си беше все така топло. Улиците бяха изпълнени със строители и зидари, а аз изоставих всякакви намерения да работя до края на лятото. В „Хрониката“ излезе цяла поредица статии за златната статуя, на мен също бе отделено значително място, което беше добре за бизнеса.
Успях да получа част от наградата, която бе определена за намирането на златото — но само част. Докато стигне до мен, от нея си бяха взели дължимото съдии, стражници, преторски писари и различни други хрантутници на градската служба, та не остана много, на което да се зарадва човек. Наложи се да напише молба до заместник-консула Цизерий, за да взема и малкото, което бе останало.
Седяхме в задния двор и Палакс и Кейби свиреха на флейта и мандолина. Кръчмата бе почти празна. Глухарче отдавна се бе преместила да живее край брега, а Сулания се бе върнала в Тамлин, където, според Макри, пиела по-малко и се занимавала с организиране на срещи на Асоциацията на благородничките.
— Кой от двамата, Иксиал или Тресий, е започнал всичко това? — попита Макри.
— Наистина не зная. Трудно е да се каже, след пламването на първоначалната искра. Когато започнах кариерата си на следовател, смятах, че всяко престъпление си има начало и край, но често не е толкова просто. Когато стигнеш до края, мнозина не знаят откъде се е започнато. Мога да кажа само, че всеки си получи заслуженото — особено Гросекс.
Бяха го обесили миналата седмица. Не отидох да гледам. Калия се върна в Пашиш. Предполагам, че повече тъгуваше за Иксиал, отколкото за Дрантакс. Е, поне разполагаше със солидна колекция статуи, които щяха да й осигурят добри старини.
— Знаеш ли, дори не получих полагащите ми се хонорари от тези хора. С изключение на делфините,
