прилагат, това става някъде по станциите, в добре охранявани зони на колониалните сили, далеч от любопитните погледи на глобални и национални правителства. С други думи, никаква помощ от Чичо Сам или който и да било друг.
От време на време някое правителство, президент или диктатор решава да наложи забрана върху набора на доброволци за Колониалните отбранителни сили, докато не разкрият тайните си. Колониалните сили никога не влизат в спор — просто си събират багажа и си тръгват. Малко след това всички седемдесет и пет годишни в споменатата страна предприемат продължително междупланетно пътешествие, от което така и не се връщат. КОС не дават обяснения нито разумни доводи или логични обосновки. Ако искате да узнаете как връщат младостта на хората, просто трябва да се запишете при тях.
Като мен.
— Пети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили прекратявам своята гражданска принадлежност към националната и политическа общност, на която съм принадлежал, в конкретния случай Съединените американски щати, както и наследственото ми право да живея на планетата Земя. Разбирам, че от този момент ставам гражданин на Колониалния съюз, поданик и служител на Колониалните отбранителни сили. Признавам и осъзнавам, че след прекратяване на своето местно гражданство и планетно жителско право няма да мога да се завърна на Земята, след като приключи периодът на моята служба в Колониалните въоръжени сили, и че ще бъда настанен за по-нататъшно съществуване в колония по избор и желание на Колониалния съюз и/или Колониалните отбранителни сили“.
Казано по-простичко: няма връщане у дома. Тази част е заимствана от Карантинните закони, които бяха наложени от Колониалния съюз и КОС, според официалното обяснение, за да предпазят Земята от други ксенобиологични болести, подобни на яловата напаст. В началото естествено всички на Земята поддържаха подобно решение. Странно колко единна може да е цяла планета, когато само за една година една трета от мъжкото население губи завинаги оплодителната си способност. Напоследък обаче ентусиазмът по този въпрос взе да се изчерпва — на хората им омръзна да киснат на Земята и искат да видят свят, изглежда, дори забравиха времето, когато ни се стовари напастта. Но Колониалният съюз и Колониалните въоръжени сили са тези, които притежават космически кораби и скокови двигатели, а без тях междузвездните пътувания са невъзможни. Та така стоят нещата.
(Не че всичко това имаше някакво значение за мен. В края на краищата вече бях решил, че ще ходя там, където ме пратят, пък да става каквото ще.)
Едно странично следствие от Карантинните закони и монопола върху мигнодвига, тоест скоковия двигател, е, че комуникациите между Земята и колониите (както и между самите колонии) са почти невъзможни. Единственият начин да се получи своевременен отговор от някоя колония е да се пренесе от кораб, снабден с мигнодвиг — Колониалните сили правят, макар и неохотно, тази услуга, но само по отношение на планетарните правителства, всички останали си остават прецакани. Е, можете да си монтирате радиотранслаторна чиния и да чакате, докато улови сигнал от някоя колония, но след като най- близката от тях, Алфа, е на осемдесет и три светлинни години от Земята, ще ви е доста трудно да водите диалог.
Никога не съм се интересувал, но предполагам, че тъкмо този параграф кара най-много хора да се отказват. Едно е да мечтаеш отново да си млад, съвсем друго — да обърнеш гръб на всичко, което си познавал, на всеки, когото си срещал или обичал, да зачеркнеш опит и спомени, трупани седем десетилетия и половина. Ужасно трудно е да се сбогуваш с цял един живот.
Подписах.
— Шести параграф — последен — поясни служителката. — „Разбирам и потвърждавам, че от седемдесет и втория час на полагането на последния подпис върху този документ, или съответно на моето отпътуване от Земята с кораб на Колониалните отбранителни сили — което от двете събития предхожда другото, — от юридическа гледна точка ще бъда смятан за покойник в обществено-политическата общност, която обитавам, в конкретния случай щат Охайо на Съединените американски щати. Всичко, което притежавам, ще бъде разпределено на моите наследници, или ако няма такива, както следва съгласно местните закони. Ще бъдат закрити всички мои сметки, ще бъдат анулирани всички мои дългове и източници на приходи. Разбирам и потвърждавам, че ако не съм в състояние да извърша разпределение на своето имущество, мога по собствено желание да получа правна и финансова помощ от страна на Колониалните отбранителни сили“.
Подписах. Оставаха ми точно седемдесет и два часа живот. Така да се каже.
— Какво ще стане, ако не напусна планетата до седемдесет и два часа? — попитах, докато подавах документа на служителката.
— Нищо — отвърна тя. — Ако се изключи фактът, че ще бъдете мъртъв от юридическа гледна точка, а имуществото ви ще бъде разпределено според завещанието ви. Ще останете без финансови средства, възможност за постъпления, без лично досие в архивите и няма да можете да разчитате на защитата на закона.
— С други думи, ако някой реши да ми види сметката, няма да има юридически последствия?
— Е, не съвсем — възрази тя. — Тъй като ще бъдете официално обявен за мъртъв, могат да го съдят за „оскверняване на трупа“.
— Невероятно. — Ухилих се.
— Но ще добавя — продължи тя многозначително, — че досега не се е стигало до подобно нещо. Във всеки един момент от споменатите седемдесет и два часа можете да ми се обадите и да ме осведомите, че сте променили решението си. Достатъчно е само да ми позвъните. Ако не съм тук, сведението ще бъде прието от телефонния секретар. Важното е да се уверим, че вие сте този, който изразява промяна на волята си, и автоматически ще прекратим изпълнението на договора. Не бива обаче да забравяте, че подобна отмяна ви лишава от възможността за повторно кандидатстване. Имате право само на един опит.
— Схванах. Нужно ли е да полагам клетва?
— Ни най-малко. Сега ще обработя формуляра и ще ви дам билет. — Тя се обърна към компютъра и натисна няколко клавиша. — Само минутка…
— Не съм се разбързал чак толкова. Мога ли да ви попитам нещо?
— Омъжена съм — рече тя.
— Не това смятах да питам — рекох. — Често ли ви правят предложения?
— Непрестанно — оплака се тя. — Много е неприятно.
— Съчувствам ви. — Тя кимна. — Това, което смятах да ви питам, е дали сте срещала някой, който наистина служи в КОС?
— Освен наборниците ли? — Кимнах. — Не. КОС имат филиал на Земята, който се занимава с наборната дейност, но никой от нас не е постъпвал на действителна служба. Получаваме всички материали и информация от посолството на Колониалния съюз и нищо от самите КОС. Съмнявам се, че въобще идват на Земята.
— Не ви ли притеснява, че работите за хора, които никога не сте срещали?
— Не — отвърна тя. — Работата не е натоварена, заплащането е добро, като се има предвид колко малко средства са вложени тук. — Тя посочи спартански обзаведената канцелария. — Като стана дума, вие също сте готов да встъпите в една организация, за която не знаете почти нищо. Това не ви ли безпокои?
— Не ми е хрумвало — признах. — Стар съм, жена ми е мъртва и няма кой знае колко важни причини да оставам тук. Вие самата ще постъпите ли на служба, когато ви дойде времето?
Тя сви рамене.
— Нямам нищо против старостта.
— И аз нямах, докато бях млад. Не харесах това, което дойде по-късно.
Принтерът изписука и изплю нещо, което наподобяваше сгъната карта. Тя я взе и ми я подаде.
— Ето ви билета. На него пише името ви и че сте наборник на КОС. Не го губете. Рейсът потегля от входа на тази служба точно след три дена. Ще ви откара на летище „Дейтън“. Тръгва в 8:30 сутринта, но ще ви посъветвам да дойдете по-рано. Имате право само на ръчна чанта, така че подберете внимателно вещите, които ще вземете. Излитате от Дейтън в единайсет сутринта с полет за Чикаго и после в два следобед със стратолет за Найроби. Часовата разлика е девет часа, така че в Найроби ще пристигнете в
