полунощ местно време. Там ще ви очаква представител на КОС и ще получите възможност за избор — дали да вземете космоелеватора в два сутринта за Колониалната станция, или да си починете и да се качите на следващия в девет. Оттам нататък сте в ръцете на КОС.
Взех билета.
— Какво да правя, ако някой от тези полети се забави?
— Подобно нещо не се е случвало нито веднъж за петте години, откакто съм на работа тук — отвърна невъзмутимо тя.
— Брей! Сигурно и влаковете им вървят навреме.
Тя дори не мигна.
— Знаете ли — продължих, — откакто съм тук, непрестанно се шегувам.
— Знам — рече тя. — Съжалявам. Оперирана съм от чувство за хумор още като малка.
— Олеле!
— Това беше шега. — Тя стана и ми подаде ръка. Аз също станах и я стиснах.
— Поздравления, наборник — рече тя. — Желая ви успех там горе, сред звездите. От сърце ви го пожелавам — добави.
— Благодаря — отвърнах. — Оценявам жеста. — Тя кимна, седна и извърна поглед към компютъра. Очевидно беше време да си вървя.
На паркинга отвън срещнах възрастна жена, куцукаше към вратата.
— Синтия Смит? — подхвърлих.
— Да — отвърна тя. — Откъде знаете?
— Исках просто да ви честитя рождения ден — казах и посочих нагоре. — Може би ще се срещнем там.
Тя се усмихна, сети се какво имам предвид. Е, днес най-сетне накарах някой да се усмихне. Нещата вървяха към подобрение.
2.
Някой изстреля Найроби изпод нас и рязко го дръпна настрани. Минахме по платформата и застанахме до прозореца, все едно че бяхме в асансьор (което донякъде е вярно, когато става въпрос за космоелеватора), и загледахме как земната повърхност се отдалечава.
— Изглеждат като мравки от толкова високо! — възкликна с кресливото си гласче застаналият до мен Лион Дейк. — Черни мравки!
Обзе ме неудържимото желание да разбия някой прозорец и да хвърля Лион навън. За съжаление нямаше как — платформата на космоелеватора е изработена от материали с необичайна твърдост и издръжливост, които същевременно са прозрачни, за да могат пътниците да се любуват на гледката. Освен това помещението е херметически изолирано, което щеше да ни дойде добре само след няколко минути, когато щяхме да сме на такава височина, че споменатото „разбиване на прозорци“ можеше да доведе единствено до експлозивно разхерметизиране, хипоксия и смърт.
Иначе казано, нямаше никаква опасност за Лион да се озове неочаквано в обятията на родната планета. Толкова по-зле за мен. Лион се бе впил в мен още в Чикаго, подобно на тлъст, натъпкан с бифтеци и бира кърлеж, а аз не преставах да се питам как е възможно някой, който има толкова много сланина в кръвта, да е докретал до седемдесет и пет. Прекарах остатъка от нощта в Найроби заслушан в пръдните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.
Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.
Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.
На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна констните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.
Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.
Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.
На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна конструкция и дизайн беше трудно да открия подходящо скривалище. Ранният полет не бе от предпочитаните, нямаше кой знае колко пътници, с които да се смеся. Накрая реших да си взема нещо за пиене от будката близо до центъра на платформата, горе-долу срещу мястото, където се бе разположил Лион. Прикрит зад централния свод, имах най-големи шансове да се спася от него.
Напускането на Земята във физичен аспект бе досадна работа, най-вече благодарение на неприятната компания на Лион, но изоставянето й в емоционален план се оказа удивително лесно. Година преди отпътуването ми вече бях взел решение да постъпя в редовете на КОС, оттам нататък всичко бе въпрос на уреждане на досадни формалности. Когато преди десет години с Кати бяхме стигнали до това решение, прехвърлихме къщата на сина ни Чарли, така че да я получи, без да се налага да прави юридически постъпки. Повечето от придобивките раздадохме на най-близките си приятели, с останалото щеше да се справя Чарли.
Раздялата с приятелите също не се оказа непреодолима. Хората реагираха на новината с различни степени на изненада и тъга, даваха си сметка, че постъпи ли на служба в Колониалните сили, човек никога не се връща. Но от друга страна, не е като да си отидеш от този свят. Те знаят, че ще сме някъде там, между звездите, и че дори някой ден могат да се присъединят към нас. Сигурно нещо подобно са изпитвали нашите предци, когато са се отправяли да завладяват Америка.
Пък и без това бях съобщил още преди година на всички, на които държа, за предстоящото си заминаване. Достатъчно време, за да си кажем всичко, което имаме да споделяме, да уредим неуредени
