Керн отиде до леглото. Мини се опита да покрие Изабел с тялото си, но маркизът я издърпа безцеремонно и изви ръцете й зад гърба.
— Ау! — извика тя. — Внимавайте с ръката ми.
— Ще си получиш заслуженото лечение. В затвора „Нюгейт“.
— „Нюгейт“! По какво обвинение?
Хатауей я гледаше безмилостно.
— По обвинение в убийството на Аврора Дарлинг.
Керн седна на леглото. Изабел мяташе глава върху възглавницата, като мърмореше нещо неразбираемо. Връхчетата на гърдите й бяха ясно очертани под плата на нощницата, която се увиваше по стройното й тяло. Господи, Мини беше повикала Дикенсън тук, за да изнасили Изабел.
Керн усети как отново го обзема ярост, примесена с нежност. Той докосна бузата на Изабел.
— Изабел.
Клепачите й потрепнаха. Тя се размърда неспокойно и ръцете й се вкопчиха в него.
— Джъъъстин?
— Тук съм, скъпа. — Той отметна една къдрица и я целуна по челото. — Тук съм.
Тя отвори очи. Замъгленият й поглед го огледа и на устните й бавно се разля щастлива усмивка.
— Неее… сънуувам ли?
Тя заваляше думите. Керн почувства паника и се обърна към Мини.
— Какво си й дала, по дяволите? Отрова ли?
— Разбира се, че не — отвърна нацупено тя. — Само малко опиум. Обичам я повече, отколкото ти някога би могъл.
— Да я обичаш? Ти не знаеш какво е обич, но познаваш егоизма и злобата. — Той вдигна Изабел на ръце и я притисна към гърдите си. — Не сънуваш — прошепна графът. — Аз наистина съм тук. И никога вече няма да те напусна.
— Не! — извика Мини. — Не можеш да ми я вземеш.
— Може, госпожо, може — обади се мрачно Хатауей. — И ако стане онова, което съм намислил, никога повече няма да видите Изабел.
Той дръпна Мини към вратата. Тя заби пети в килима и се опита да се измъкне от хватката му.
— Как смеете! Нямате право да ми я отнемате! Не точно вие.
— Имам пълното право да го направя и вие прекрасно знаете това.
— Ха. Подхвърляхте на горкото момиче по някоя друга монета от време на време. Аз се погрижих тя никога да не получи мизерните ви подаяния. Не исках да обърка парите с обичта.
Хатауей стисна още по-силно ръцете й и изсъска в ухото й:
— Кражба. Още едно престъпление, за което ще трябва да отговаряш пред магистрата.
— Няма да посмеете. Ще се наложи да признаете пред света за връзката си с Аврора. Ще се наложи да признаете, че сте баща на Изабел.
Изабел премигна объркано.
— Тааатко?
Хатауей я погледна, без да пуска Мини, която все още се опитваше да се измъкне. Чертите на лицето му се смекчиха.
— Да — каза той с глас, който показваше, че думите излизаха от сърцето му. — Да, вярно е. Аз съм баща ти.
Изабел поклати бавно глава и разпуснатата й коса погали Керн.
— Тиии… и мааама…
— Аз я обичах. С цялото си сърце. Ако притежавах половината от смелостта на твоя Джъстин… — Маркизът не можа да довърши.
Очите му заблестяха и той отвърна глава встрани.
Мини бе обзета от внезапна ярост и успя да се измъкне от хватката му. Тя се втурна към вратата, но Хатауей се метна след нея и успя да я повали на пода. Този път той взе един шал и върза ръцете й зад гърба. Мини го засипа с порой от цветисти ругатни.
Изабел потръпна и Керн притисна лицето й към рамото си. Ръцете й се вкопчиха с всичка сила във врата му. Единственото нещо, за което графът беше способен да мисли, беше да я отведе от тук и да й помогне да забрави предателството, което бе преживяла тази нощ. Хатауей изправи Мини на крака.
— Ще изпратя кочияша обратно да отведе онзи там — каза маркизът и кимна към Дикенсън, който все още лежеше в безсъзнание на пода.
— Ще ги закарам при магистрата — каза Керн. — Ти не трябва да се забъркваш във всичко това.
— Не. Крайно време е да постъпя правилно. — Хатауей погледна към Изабел и изражението му се смекчи. — Пък и, струва ми се, ти си доста зает.
Изабел се раздвижи в ръцете на графа. Гърдите й се притиснаха към него с влудяваща чувственост. Наркотикът очевидно беше премахнал всички задръжки. Меките й устни се плъзнаха по гърлото му и той усети възбуждащата влага на езика й. Тялото му не закъсня да реагира.
Хатауей се втренчи с леден поглед в графа.
— Младежо, предлагам ти незабавно да се погрижиш да узакониш връзката си с дъщеря ми.
Керн не можа да се въздържи и се ухили широко.
— Както желаете, милорд.
Два часа по-късно каретата на Линууд се отправи на север.
Вътре Керн беше притиснал Изабел към себе си. Стройното й тяло беше увито в топла мантия, която я покриваше от главата до петите. Под нея тя беше облечена само в нощницата си, тъй като Керн бе решил, че не иска да я буди, когато тя бе заспала по пътя към дома му.
Слугите в къщата му се бяха разтичали да изпълнят заповедите му — личният му прислужник беше наредил куфарите на господаря си, готвачката бе напълнила една кошница с деликатеси, а конярите бяха впрегнали конете. Всички бяха гледали с любопитство графа, но никой не се беше осмелил да го попита защо тръгваше на дълъг път през нощта, при това в компанията на млада дама без придружител. Той не им бе дал никакви обяснения. И без това сами щяха да разберат всичко след няколко дни.
Елитът също щеше да научи. Керн се усмихна в тъмнината, когато се сети за клюките, които щяха да бъдат разпространени. Всичко, от което той се нуждаеше, се намираше до него.
Изабел се размърда, протегна се и въздъхна. Клепачите й се повдигнаха и тя премигна към него. Ръката й се плъзна по палтото му, сякаш искаше да се увери, че той наистина беше до нея.
— Джъстин?
Той я целуна по челото.
— Как се чувстваш?
— Малко по-добре… не толкова замаяна. — Тя се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намираше. — Къде ме водиш? В дома на Линууд ли?
— Не, скъпа. Отвличам те.
Изабел се намръщи.
— Отвличаш ме? Но… аз бих дошла доброволно с теб навсякъде. Тъкмо исках да дойда при теб и да ти кажа това, когато леля Мини… — Тя замълча и прехапа долната си устна със снежнобелите си зъби. — Още не мога да повярвам, че всичко това наистина се случи. През всичките тези години… тя ми беше като втора майка…
Керн долови тревогата й и прокара ръка през копринените й къдрици.
— Не се измъчвай, любов моя. Ти не си знаела, че тя е толкова зла. Никой от нас не знаеше.
Изабел си пое дълбоко дъх.
— Помниш ли, когато леля Пърси се разболя? Леля Мини сигурно я е отровила, за да се опита да ме убеди да напусна дома на Хатауей и да се върна в бордея. — Внезапно Изабел изтръпна. — Останалите ми лели…
— Спят спокойно — довърши графът. — Лично се уверих в това. Оставих нареждания на доктор Садлър да отиде при тях утре сутринта и да се погрижи никоя от тях да не пострада. Той ще отиде да види и Тримбъл.
