Египетската тайна на Наполеон

племе… но кой? И как се осмеляваше да разкрие подобна тайна на някакви чужденци? В замяна на какво?

Надия потрепери. Трябваше да избяга оттук незабавно. Беше чула достатъчно, за да знае, че двамата французи няма да гарантират сигурността й. Не и ако водачът им я разпознаеше и настоеше тя да бъде обезвредена. Освен това времето работеше против нея. Омар и Хаим сигурно отдавна бяха открили отсъствието й.

Какво да прави? Какво биха сторили родителите й или дядо й пред подобна заплаха? Не беше ли по- добре да избяга от Луксор час по-скоро и да потърси закрила от злия си господар? Щеше ли да успее да стигне до Дендера и да изобличи предателя пред клана си?

Отговорите, въплътени в бързата сянка на един джин, бродещ в близост до двора на Рамзес Велики, бяха на път да се разкрият.

Надия трябваше вече да е разбрала: храмът никога не оставяше без отговор който и да е въпрос.

Никога.

5.Гиза

Беше третата декада на жерминал, точно по време на топлия април, на който се радваше останалата част от християнския свят. Оставаха четири месеца до момента, в който щеше да се окаже пленник на тъмните недра на Голямата пирамида.

Корсиканецът, който за своя изненада беше започнал да се чувства удобно в гранитния саркофаг, си го спомняше съвсем ясно. И нищо чудно. Никога дотогава — нито веднъж: — не бе мислил за смъртта. За собствената си смърт.

Спомените от онези недалечни дни, съхранени в дълбините на душата му, избликнаха с лекота.

В началото Наполеон предположи, че това е физиологична реакция на тишината и тъмнината в саркофага, но бързо отхвърли тази мисъл. Въпреки че каменният ковчег му се струваше необикновено удобен, по никакъв начин не обясняваше случващото се в момента.

Изведнъж спомените му рукнаха с кристална яснота, сякаш се проектираха извън него и той можеше да ги наблюдава от известно разстояние, все едно бе обикновен зрител. Това дори не го изненада.

Вече го бяха предупредили, че пирамидата е в състояние да упражнява силно въздействие върху онези, които я предизвикат.

Първото, което видя — ако въобще можеше да се каже, че възприема чрез очите си, — беше съсухрен мъж, облечен в униформата на френски офицер: панталони от трико, куртка от синьо сукно с обърнати джобове, редингот в същия цвят и пагони, обшити със златен копринен ширит. Мъжът обикаляше около маса, отрупана с карти, и внимателно изучаваше дефиле, обозначело с надпис „Шията на Яков“. Жестикулираше, за да могат двамата офицери, изправени пред него, да го разберат по- ясно.

— Никога няма да завземем Акра, ако не съумеем да накараме врага да излезе извън крепостните си стени — недоволстваше той.

Двамата офицери — явно дивизионни генерали, не знаеха какво да отговорят.

В нервния мъж имаше нещо познато. Походката му, властната му брадичка, изпъкналите скули… Корсиканецът не го разпозна веднага, но когато най-накрая установи самоличността му, го обхвана странна радост: мъжът му бе добре познат. Беше самият Наполеон Бонапарт. Можеше да вижда самия себе си! Почти като че ли е бог! Или магьосник!

…Магьосник!

Тази мисъл, навяваща му известен страх, сякаш отекна между стените на импровизирания му ковчег. За миг го обзе усещането, че е в утроба — влажна и удобна вътрешност, в която камъкът вече не е камък, а нежна месеста мембрана, потръпваща и при най-малкото движение. Завладян от това чувство, Корсиканецът остана неподвижен и в напрегнато очакване на това, което вероятно предстоеше…

Генерал Клебер беше установил лагера близо до Назарет. Като добър стратег знаеше, че врагът го наблюдава отблизо и че следи стъпките му от околните хълмове благодарение на малобройна група неуловими конни съгледвачи, над които нямаше никаква власт. Клебер съзнаваше също и че откакто е напуснал Акра, нито едно негово движение не бе останало незабелязано от очите на Кръволока.

Онзи прекрасен пети жерминал от третата декада17, в който пролетта разпръскваше своята благодат над Светите земи, може би беше денят. А може би шестият. Или седмият.

Всъщност беше все едно. Диханието на смъртта бе пропило долината, която бе наречена Ездраелон и чието име — парадоксално — означаваше „Бог сее“. Войските, които се страхуваха за неясната си съдба, посрещаха дъха на смъртта със същото примирение, с каквото моряците устояваха на бурите върху палубите на корабите си.

Клебер действаше предпазливо. Раздели две хиляди и петстотинте войници под негово командване на три равни части. Седемдесет и пета полубригада, командвана от генерал Вердие, се разположи по левия фланг, формирайки съвършено защитен квадрат от хора и товари. В центъра бяха разположени сто ездачи, а останалите образуваха подобен квадрат вдясно — с цел да опазят този фланг от евентуално нападение на мамелюците. Жуно, който два дни по-рано бе загубил фуражката си, когато край него профуча турски куршум, от който му остана биещ на очи хематом на челото, ръководеше с твърда ръка поверените му мъже. Подобно на Вердие, мислите му се разкъсваха между страха и желанието за отмъщение.

Всички бяха в очакване. Съгледвачите, върнали се от разузнаване в околностите на Таворската планина, бяха единодушни в преценките си: над четиридесет хиляди мъже, предвождани от Ахмед паша, само чакаха заповед, за да се спуснат като зверове срещу французите. „Прозвището на пашата е Джезар — шепнеха те. — А джезар означава «кръволок»“.

Войниците на Ахмед имаха славата на дисциплинирани, жестоки и добре въоръжени бойци. Изнасилваха и осакатяваха безмилостно пленниците си, преди да ги обезглавят с един удар, и само понякога ги връщаха живи на враговете си, за да могат разказите им да деморализират войските. Един младеж от Лион, освободен едва няколко дни по-рано близо до Назарет, разказа как е бил изнасилен от надзирателите си и принуден да присъства на екзекуцията на няколко свои другари. „На някои — разказваше нещастникът — им връзваха ръцете и краката за четири коня, които след това подгонваха в галоп в различни посоки. Няма смърт, по-мъчителна от тази“, ридаеше войникът.

Благодарение на информацията, която получаваше ежечасно от съгледвачите си, Клебер скоро пресметна действителната мощ на противника. „На всеки от нашите войници се падат седемнайсет мамелюци — прецени той с известен фатализъм. — Твърде много са“.

Същата нощ — между пети и шести жерминал, генералът съкрушено взе едно от най-трудните решения в цялата си кариера. Заповяда прегрупиране на войските си и реши да атакува армията на Дамаск фронтално и без резерви — с надеждата, че изненадващото нападение ще доведе до разбиването й. Около полунощ, преди да тръгне към бойното поле, за да заеме най-добрите позиции, повика подофицера си и му предаде плик, запечатан с червен восък, който трябваше да стигне до ръцете на Наполеон на разсъмване. Един ездач без охрана трябваше да прекоси обсадата на Акра, да влезе в лагера на дебелия генерал Бон и да предаде на Бонапарт посланието заедно с дар, който накара подофицера да повдигне учудено вежди.

Но заповедите са си заповеди.

Наполеон се радваше на необикновената привилегия да наблюдава сцената отново. След онзи ден нито веднъж не се беше сещал за ездача и неговия подарък.

Младият драгун Жан-Ив Батиста, само двайсет и две годишен, строен и с очи, широко отворени като