племе… но кой? И как се осмеляваше да разкрие подобна тайна на някакви чужденци? В замяна на какво?
Надия потрепери. Трябваше да избяга оттук незабавно. Беше чула достатъчно, за да знае, че двамата французи няма да гарантират сигурността й. Не и ако водачът им я разпознаеше и настоеше тя да бъде обезвредена. Освен това времето работеше против нея. Омар и Хаим сигурно отдавна бяха открили отсъствието й.
Какво да прави? Какво биха сторили родителите й или дядо й пред подобна заплаха? Не беше ли по- добре да избяга от Луксор час по-скоро и да потърси закрила от злия си господар? Щеше ли да успее да стигне до Дендера и да изобличи предателя пред клана си?
Отговорите, въплътени в бързата сянка на един джин, бродещ в близост до двора на Рамзес Велики, бяха на път да се разкрият.
Надия трябваше вече да е разбрала: храмът никога не оставяше без отговор който и да е въпрос.
Никога.
5.
Гиза
—
Генерал Клебер беше установил лагера близо до Назарет. Като добър стратег знаеше, че врагът го наблюдава отблизо и че следи стъпките му от околните хълмове благодарение на малобройна група неуловими конни съгледвачи, над които нямаше никаква власт. Клебер съзнаваше също и че откакто е напуснал Акра, нито едно негово движение не бе останало незабелязано от очите на Кръволока.
Онзи прекрасен пети жерминал от третата декада17, в който пролетта разпръскваше своята благодат над Светите земи, може би беше денят. А може би шестият. Или седмият.
Всъщност беше все едно. Диханието на смъртта бе пропило долината, която бе наречена Ездраелон и чието име — парадоксално — означаваше „Бог сее“. Войските, които се страхуваха за неясната си съдба, посрещаха дъха на смъртта със същото примирение, с каквото моряците устояваха на бурите върху палубите на корабите си.
Клебер действаше предпазливо. Раздели две хиляди и петстотинте войници под негово командване на три равни части. Седемдесет и пета полубригада, командвана от генерал Вердие, се разположи по левия фланг, формирайки съвършено защитен квадрат от хора и товари. В центъра бяха разположени сто ездачи, а останалите образуваха подобен квадрат вдясно — с цел да опазят този фланг от евентуално нападение на мамелюците. Жуно, който два дни по-рано бе загубил фуражката си, когато край него профуча турски куршум, от който му остана биещ на очи хематом на челото, ръководеше с твърда ръка поверените му мъже. Подобно на Вердие, мислите му се разкъсваха между страха и желанието за отмъщение.
Всички бяха в очакване. Съгледвачите, върнали се от разузнаване в околностите на Таворската планина, бяха единодушни в преценките си: над четиридесет хиляди мъже, предвождани от Ахмед паша, само чакаха заповед, за да се спуснат като зверове срещу французите. „Прозвището на пашата е Джезар — шепнеха те. — А джезар означава «кръволок»“.
Войниците на Ахмед имаха славата на дисциплинирани, жестоки и добре въоръжени бойци. Изнасилваха и осакатяваха безмилостно пленниците си, преди да ги обезглавят с един удар, и само понякога ги връщаха живи на враговете си, за да могат разказите им да деморализират войските. Един младеж от Лион, освободен едва няколко дни по-рано близо до Назарет, разказа как е бил изнасилен от надзирателите си и принуден да присъства на екзекуцията на няколко свои другари. „На някои — разказваше нещастникът — им връзваха ръцете и краката за четири коня, които след това подгонваха в галоп в различни посоки. Няма смърт, по-мъчителна от тази“, ридаеше войникът.
Благодарение на информацията, която получаваше ежечасно от съгледвачите си, Клебер скоро пресметна действителната мощ на противника. „На всеки от нашите войници се падат седемнайсет мамелюци — прецени той с известен фатализъм. — Твърде много са“.
Същата нощ — между пети и шести жерминал, генералът съкрушено взе едно от най-трудните решения в цялата си кариера. Заповяда прегрупиране на войските си и реши да атакува армията на Дамаск фронтално и без резерви — с надеждата, че изненадващото нападение ще доведе до разбиването й. Около полунощ, преди да тръгне към бойното поле, за да заеме най-добрите позиции, повика подофицера си и му предаде плик, запечатан с червен восък, който трябваше да стигне до ръцете на Наполеон на разсъмване. Един ездач без охрана трябваше да прекоси обсадата на Акра, да влезе в лагера на дебелия генерал Бон и да предаде на Бонапарт посланието заедно с дар, който накара подофицера да повдигне учудено вежди.
Но заповедите са си заповеди.
Младият драгун Жан-Ив Батиста, само двайсет и две годишен, строен и с очи, широко отворени като