сравнение с това пехотата е нула. Но тъкмо онази нула, която от единицата прави десетка. Танковете и мотопехотата във взаимодействие са несъкрушима сила. Сега ние с лудешка скорост хвърчехме в нашите „ковчези на колела“ през страната, зарязали танковете си. Без тях, без тази единица, се превръщахме в нула, макар и много голяма. Възникваше въпросът на кого и за какво е нужно това. Нещо повече, тръгнахме без верижните влекачи, тоест без артилерия. И това окончателно ни убеждаваше, че не отиваме на война. Тогава къде и защо? Нима в района на Прага няма достатъчно наши войски?
По време на кратките почивки, докато войниците дозареждаха машините и ги проверяваха, офицерите, събрани в кръг, споделяхме най-лошите си опасения. Още никой не смееше да произнесе гласно страшната диагноза, но във въздуха вече висяха трите смразяващи думи „разложение на войските“.
Ах, ако чехите стреляха!
В нашите войски, особено в пристигналите от Прикарпатието, по онова време имаше много офицери, служили в Унгария през 56-а година. За освобождението на Унгария Съветската армия плащала с кръв. В Чехословакия цената беше по-висока. Плащахме с разложение. Работата е там, че когато по теб стрелят, ситуацията се опростява пределно. Не ти се налага да мислиш. Замислените ги убиват първи.
През първите дни в Чехословакия всичко се развиваше тъкмо така: те ни замерят с домати, ние стреляме с автоматите във въздуха. Но много скоро всичко се промени. Обмислена тактика ли е било това или стихийно явление, не знам, но хората започнаха да се отнасят към нас съвсем другояче. По-меко.
А за подобно нещо нашата армия, израснала в парникова изолация от целия свят, не беше готова. Започна се взаимно, изключително опасно сближаване на населението и войниците. От една страна, населението на Чехословакия изведнъж разбра, че огромната маса наши войници си нямат представа къде и защо се намират. И сред населението, особено селското, към войниците ни започна да се проявява чувство на някакво неразбираемо за нас състрадание и жалост. Липсата на враждебност спрямо обикновените войници породи във войнишката маса недоверие към официалната ни пропаганда- нещо не се пасваше. Теорията противоречеше на практиката. От друга страна, сред войниците с невиждана бързина започна да се разпространява мнението, че контрареволюцията е положително явление, което повишава жизненото равнище на народа. На войниците съвсем не им беше ясно защо е нужно да се смъква такава красива страна до състоянието на нищета, в което живеем ние. Особено силно беше това чувство сред съветските войници, дошли в Чехословакия от ГДР. Работата е там, че тези елитни съединения са комплектувани в по- голямата си част от руски войници. А руския народ в СССР го снабдяват поне два пъти по-зле от моя украински народ и много пъти по-зле от народите на Средна Азия и Кавказ. Гладни бунтове като Новочеркаския възникват именно сред руснаците, а не сред народите на Кавказ, където едва ли не всяко трето семейство има собствена лека кола.
В нашите дивизии от втори ешелон, комплектувани предимно от войници от кавказките и азиатските републики, брожението едва започваше, докато в дивизиите от първи ешелон, пристигнали от ГСВГ, то бе стигнало катастрофално далеч. Защото тъкмо за руснаците контрастът в жизненото равнище на Чехословакия и СССР беше особено впечатляващ и тъкмо за тези войници беше необяснимо защо тукашният ред трябва да се разтуря. Казваше си думата, естествено, и близостта на славянските езици, както и това, че в дивизиите от първи ешелон всички можеха да разговарят помежду си и да споделят впечатленията си, а в дивизиите от втори ешелон всички нации и езици бяха преднамерено омешани и поради това дискусия не можеше да се разгори.
Пристигнахме в определения ни район късно през нощта. Предположенията ни (най-лошите) напълно се оправдаха. Задачата ни беше не да спираме западни танкове, нито да разгонваме буйстващата контрареволюция, а в случай на необходимост да неутрализираме руските войници, експедирани от Чехословакия.
20-а гвардейска армия постоянно се базира в ГДР в района на Бернау, досами Берлин. В абсолютна изолация, разбира се. В нейните дивизии имах много съвипускници от Харковското танково училище. Тази армия е една от най-добрите в цялата група съветски войски в Германия. Тя първа бе влязла в Прага. И ето че измежду първите си тръгваше от Чехословакия. Странно заминаване беше това. Знамената, щабовете и по-голямата част от старшите офицери се завърнаха в ГДР. Част от бойната техника бе изпратена пак там. Незабавно от Прибалтика бяха изпратени в 20-а гвардейска десетки хиляди свежи войници и офицери. И всичко си дойде на мястото, все едно че армията никъде не е ходила. Но повечето войници и млади офицери от тази армия право от Чехословакия се озоваха на китайската граница за превъзпитаване. И освободителите ги водеха към композициите като арестанти, а ние ги охранявахме.
А от Съюза вече пристигаха нови ешелони с млади войници, на които им предстоеше постоянна служба в Чехословакия. Тях от първия ден ги настаняваха зад високи стобори. Печалният опит от освобождението беше взет под внимание. Всички съзнавахме, че през следващото десетилетие, каквото и да стане по света, никой не ще посмее да ни изпрати в страна с по-високо жизнено равнище.
ЗЕМЬО РОДНА
Районът на град Мукачево
Нашите дивизии, напускащи Чехословакия, приличаха на остатъци от разгромена армия, изскубващи се от преследване след съкрушително поражение. Можеше ли някой офицер да гледа без болка безкрайните колони от кални танкове, обезобразени от варварската експлоатация, лишавани в продължение на много месеци от човешка грижа и милувка? Оредяха полковете ни. Много взводове и роти в пълен състав още в Чехословакия биваха събирани в маршеви батальони и засилвани към китайската граница. Войниците, на които им оставаше да служат по няколко месеца, предсрочно ги разпъждаха по домовете им. В екипажите често оставаше по един водач и никой повече.
Родината ни посрещаше с оркестри и веднага изпращаше всички ни на цели полкове в полеви лагери, заградени с бодлив тел. За чумави ли ни мислеха или за прокажени? Непознати инженери на бърза ръка оглеждаха бойната техника и на място определяха: среден ремонт, за претопяване, за претопяване, за претопяване.
А нас също толкова бързо ни преглеждаха лекарите: годен, годен, годен. И някакви хора трескаво прелистваха досиетата ни и също толкова бързо резолюираха: китайската граница, китайската граница, китайската граница.
Но изведнъж привичният ритъм бе нарушен. Оределият полк бе строен на широката горска просека, която беше централният път в нашия военноконцентрационен лагер. Началник-щабът на полка дотегливо зачете заповеди на министъра, на командващия окръга, на командващия армията. После ненадейно конвой изведе на средата и изправи пред строя някакъв момък. Наглед беше на около 20 години. Порази ме това, че, кой знае защо, беше бос. През тази година есента в Карпатите се случи необикновено топла и тиха, И все пак беше есен, а той стоеше бос.
По вида му трудно можеше да се разбере войник ли е, или не е войник. Клинът му беше войнишки, но вместо гимнас-тьорката — широка селска риза. Стоеше с десния си хълбок към разгърнатия строй на полка и с късогледите си очи гледаше някъде надалеч към сините върхове на Карпатите. В лявата си ръка държеше войнишка котелка, а дясната притискаше към гърдите му някакво вързопче, нещо увито в парцал, което явно му беше много свидно.
Началник-щабът отчетливо и ясно зачете от един лист за похожденията на нашия герой. Призовали го на служба преди една година. По време на подготовката за освобождението решил да използва ситуацията за преминаване на Запад. Но при разместванията попаднал в една от „дивите дивизии“, които не влязоха в Чехословакия. Тогава грабнал автомата си, забягнал в планините и на няколко пъти се опитал да прехвърли границата. Три месеца изкарал в планините, но после гладът го изгонил при хората и той доброволно се предал. Сега трябваше да бъде наказан. В мирно време такива като него ги наказват на скришни места. Сега обаче живеехме по законите на войната и тъй като неговата „дива дивизия“ вече беше разтурена като излишна, той щеше да бъде наказан пред строя на нашия полк.
Докато началник-щабът привършваше четенето на присъдата, към дезертьора изотзад бавно се приближаваше палачът — един нисък, много набит майор от ГБ с меки ботуши с меки кончови на дебелите прасци.
Никога не бях виждал с очите си екзекуция и си я представях съвсем другояче: тъмно подземие, слой
