стърготини на пода, мрачни сводове, тънък лъч светлина. В живота всичко беше наопаки: горска просека, застлана с килим от пурпурни листа, златни паяжинки, кристален звук на планински водопад и необгледна горска шир, обляна от прощалната топлина на есенното слънце.
Действието се развиваше пред нас като на сцена, като в спектакъл, когато целият салон, прехапал устни и впил нокти в страничните облегалки на креслото, мълком наблюдава как смъртта, стъпвайки меко, бавно се приближава изотзад към жертвата си. И всички я виждат освен онзи, на когото е писано да умре. Май не е вярно, че приближаването на смъртта можело да се усети. Нашето войниче нищо не усещаше. Стоеше и слушаше мълком, а може би и не слушаше думите на присъдата. Ясно беше: на него и през ум не му минаваше, че може да са му издали смъртна присъда. И, естествено, не можеше дори да подозира, че присъдата ще бъде приведена в изпълнение още при обявяването й.
Сега, много години по-късно, бих могъл, естествено, да изобразя някакви що-годе благородни чувства, преживявани от мен тогава, но в онзи момент нищо подобно не изпитвах. Стоях и като стотиците други гледах войника и промъкващия се палач и си мислех ще се обърне ли той или не и ако се обърне и види палача с пистолета, палачът незабавно ли ще стреля или не.
Началник-щабът напълни белите си дробове с въздух и звънливо и тържествено, като правителствено съобщение за изстрелването на първия космонавт, изрече заключителната фраза:
— В ИМЕТО НА СЪЮЗА...
Палачът плавно изтегли затвора на пистолета и пак така плавно, за да не щракне, го отпусна обратно...
— НА СЪВЕТСКИТЕ...
Стъпвайки меко като котарак, палачът направи още две крачки и широко раздалечи краката си за устойчивост. Сега вече беше на метър от клетника. Струваше ми се, че той би трябвало да чуе дишането на палача. Но войникът не го чу, не го почувства...
— СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ...
Палачът изпъна дясната си ръка с пистолета напред, почти докосвайки с дулото тила на войника...
-РЕПУБЛИКИ...
...и стисна с лявата си ръка китката на дясната за по-голяма устойчивост на пистолета...
-ОСЪДИ...
Ужасяващото изпращяване на единичния изстрел ме шибна като камшик през гърба. Аз целия се свих. Затворих очи като от непоносима болка, но веднага след това ги отворих.
Убитият войник рязко изметна двете си ръце над главата и, извършвайки последния в краткия си живот невероятен скок нагоре, сякаш искаше да се хване за облаците, отметна глава назад, както не може да го направи още жив човек. Сигурно в този най-последен момент неговите вече мъртви очи са се срещнали със спокойния поглед на палача. А ехото на изстрела бавно се търкулна към далечната гориста верига, строши се в нея, залая.
Тялото на войника падаше много бавно — като кленов лист в тих есенен ден. Все така бавно палачът отстъпи крачка настрана, правейки място на падащото тяло.
— На смърт... — тихо завърши четенето началник-щабът.
Палачът сръчно извади магазина от ръкохватката на пистолета, рязко издърпа затвора, изхвърляйки от патронника ненужния вече втори патрон. Към убития тичешком се приближаваше погребалната команда: петима войници с лопати и платнище.
А той лежеше в краката ни, устремил немигащ поглед към бездънното небе.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
А вие някога познавали ли сте се с човек през периода от неговия живот между смъртната присъда и екзекуцията? Ако не, запознайте се, аз съм един от тези хора.
Аз повече не съм освободител. Не е за мен тази работа. Не е и за моята държава. Убеден съм, че само страна, към която хората тичат на тълпи от цял свят, има право да съветва другите как трябва да живеят. А страна, от която хората си проправят път през границата с танкове, отлитат със самоделни въздушни балони и хипер-звукови изтребители, промъкват се през минни полета под картечен огън, преследвани от глутници служебни кучета, такава страна никого и на нищо не бива да учи. Тя няма такова право. Преди всичко въведете ред в собствения си дом. Създайте такова общество, че хората не от нашата страна към чужбина да копаят тунели, а към нас някой да се старае да прокопае такъв тунел. И едва тогава ще се сдобием с правото да поучаваме другите, и не с танкове, не с грохот на веригите им по паважа, а с добър съвет и личен пример: гледайте, любувайте се, заимствайте опита ни, ако ви харесва.
Тези мисли ме занимават отдавна. Може да са глупави, стари и банални, но са си мои собствени. Най- първите.
И много ми се искаше, за да не умрат в главата ми, да ги споделя поне с няколко още души. Но в моето положение това е изключено. Нас, професионалните освободители, за такива мисли ни разстрелват. В тила.
С един освободител човек може да сподели такива идеи, за втори времето, естествено, вече няма да му стигне.
Затова забягнах. Отнесох мислите си заедно с главата. За прехвърлянето се бях готвил много години, без да повярвам и за миг в успешния му завършек. Но ми провървя.
Според комунистическите закони аз съм предател и изменник. Аз съм престъпник, извършил тежко, особено опасно държавно престъпление. Военната колегия на Върховния съд на СССР ме е осъдила на смърт. Начинът за изпълняване на присъдата не е уточнен. На моите палачи им е даден широк избор на методите за нейното изпълняване: автомобилна катастрофа, самоубийство, сърдечен пристъп. Но те по-напред трябва да ме открият. А сега-засега живея в последния период от живота ми. Между смъртната присъда и екзекуцията. В моя живот това е най-щастливото време.
Юли — декември 1978 г.
Информация за текста
© 1981 Виктор Суворов
© 1996 Борис Мисирков, превод от руски
Виктор Суворов
Освободитель, 1981
Източник: http://bezmonitor.com
Сканирал от хартия и коригирал: Владислав Васев
Публикация:
ОСВОБОДИТЕЛЯТ. 1996. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Борис МИСИРКОВ [Преводът е направен от Освободитель. Аквариум / Виктор Суворов]. С 4 листа ил. Формат: 20 см. Страници: 208.Цена: 550.00 лв. ISBN 954-90106-5-1400 лв.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2039]
Последна редакция: 2006-08-05 19:51:04
