„умре, да заспи, да засънува може би“. „Трябва да скачам, иначе край…“ — това беше всичко, което успя да си помисли Станислав, по-точно Йосиф. Но пръстите му се бяха схванали и впили завинаги във волана, десният ботуш беше залепнал също за вечни времена в педала на спирачката и той вече не бе способен да направи каквото и да било. Бе вече мъртвец в тези свои последни мигове… И изведнъж газката се спря като вкопана. Лявото й задно колело опря в голям камък, излетял от коловоза още преди три часа. До края на пропастта оставаха още два и половина метра. Началникът на групата измери разстоянието нарочно с рулетка. Пропастта бе дълбока около четирийсет метра, а може и повече — той не я премери — нямаше нито с какво, нито за какво…
И така нататък…
Реши само да спомене няколко епизода, без да ги описва подробно. Не искаше да анализира постъпването си във Физическия факултет. На изпитите го скъсаха недвусмислено и целенасочено и дори не криеха намеренията си. Защо? Може би заради факт от биографията му — че роднините му са били репресирани? Може би. Но не това бе същественото. Ето Вовка Фролов от 10-ти „Б“ го приеха и къде е той сега? Пет години след като завърши, левкемията му видя сметката. А беше здрав като бик, спортист, атлет… Лекарите не успяха нищо да направят и през последните дни във вените му вместо кръв течеше гной… Толка Таратайката също го приеха, макар и след второто кандидатстване, и какъв е той сега? Инвалид втора група, не излиза от болницата, творец на водородната бомба… Та пита се: на кого от тях НЕ му провървя на изпитите?
Но той реши, че тази материя е твърде хлъзгава, пък и не заслужаваше подробен анализ.
Абастуманската история, когато извлече от пропастта Серьожа Орловски, не описа подробно, защото, първо, отново ставаше дума за пропаст, планина и скъсващи се въжета — за кой ли път?! — и второ, тази ситуация бе трудна за описване по чисто технически причини: кой къде е висял, кой за какво се е хващал, как Серьожа се е катерел нагоре, а Станислав (Йосиф, разбира се, Йосиф, а не Станислав!) се хлъзгал по полегатия каменен корниз надолу… Я да оставим това. Измъкнаха се някак си, достатъчно. Можеха и да не се спасят. Наистина височината не бе смъртоносна — петнайсетина метра, пък и щяха да падат по стръмен склон, а не вертикално; и на чакъл, а не на канари…
Не успя да се насили и да опише подробно как се давиха в Ладожското езеро през март петдесет и втора. Беше го срам да си спомня случката, непрекъснато нещо го караше да облагородява ситуацията, в която нямаше нищо благородно… Не помагаше и обстоятелството, че това ставаше с неведомия Йосиф, а не с него, Стас Красногоров.
Историята беше поучителна в най-голяма степен. И дори изигра, в известен смисъл, положителна роля (както обичаше да казва по различни поводи Сеня Мирлин). Бяха сами в апартамента на Виконта, когато той получи първия си псевдоинфаркт — баба му и дядо му бяха заминали, а Станислав бе дотичал веднага щом по радиото съобщиха за ареста на Берия12. Те ненаситно слушаха „гласовете“13, хихикаха и правеха многозначителни физиономии („Да бе, да! Кой можеше да предполага? Английски шпионин!…“). Виконта измъкна отнякъде стар вестник от времето, когато беше умрял Сталин, разгледаха Берия, застанал на трибуната на мавзолея, и си казаха: „Абе ясно е! И без пенснето си изглежда точно като английски шпионин…“
На Станислав му се стори, че Виконта е по-блед от обикновено, а може би едва днес, със задна дата така му се струваше — за какъв дявол тогава би разглеждал лицето му, още повече при такава ситуация. Пиеха кафе със сладко от сливи и изведнъж Виконта стана бял като платно, по-точно сив, като захабени чаршафи, всичките лунички изпъкнаха веднага и се различаваха ясно многочислените черни барутни точки, останали завинаги по лицето му след взрива на детонатора. „Какво ти става?“ — попита Станислав повече учуден, отколкото разтревожен. Приятелят му не отговори, само се озъби, макар да се виждаше, че състоянието му се влошава. Говорът му стана провлачен като на пиян, движенията — несигурни. Изведнъж той се катурна от кревата с главата напред — като голяма кукла. Само от спомена за това Станислав го побиха тръпки. Тогава се случи за първи път! И то внезапно. От нищото. Виконта пребледня, падна и лежеше по корем съвсем неподвижен върху сгънатите си ръце. Тялото му стана влажно и студено, дори май бе започнал да се вкочанява…
Станислав отначало му направи масаж на сърцето, после се втурна в коридора, позвъни на бърза помощ, отвори входната врата и се върна при вече изстиващото и абсолютно неподвижно и бездиханно тяло… при покойника… при трупа…
Изкуствено дишане… масаж на сърцето… дишане „уста в уста“. Ето къде стана засечката. Бяло, мокро, студено лице… Абсолютно чуждо, далечно, непознато… и пяна на устата, а първото, което трябваше да направи, бе да отвори устата му и да извади езика, за да не се задави…
Бе внезапно обзет от пристъп на неконтролируемо отвращение… Не мога, завика умът му, няма да го направя, не… И тогава си спомни как, лежейки върху леда, току-що измъкнал се като по чудо от ледената гладно мляскаща каша, без да усеща тялото си, без да чувства каквото и да било, чуваше как там, отзад, в черното смъртоносно тесто, се бъхти и хърка с последни сили глупавата, бездарна, грозна, за нищо не ставаща и никому ненужна Леночка Прасковникова… А трябваше пак да се хвърли в ледената каша, да се дави, вкоченявайки се, пропадайки под водата… умирайки, да плува, за да извади проклетата идиотка, проклета да е… Знаеше, че е длъжен да го направи и разбираше, че НЯМА ДА ГО НАПРАВИ, защото ИСКАШЕ ДА ПРОДЪЛЖИ ДА ЖИВЕЕ. Знаеше, че се е измъкнал като по чудо, и че второ чудо няма да се случи… И тогава някой всевиждащ и милосърден изключи съзнанието му. Но му остави паметта… Леночка се удави. Той го преживя. (Преживяха го всички.) Той би преживял и смъртта на Виконта, нали? И защо не? В края на краищата кой е Виконта? Та това вече не беше Виконта, а мокро, вкоченяващо се, изстиващо парче месо. Да. Нищо повече… Нека докторите се оправят, за това им плащат…
Отвращението, което изпитваше към себе си, надви отвращението от предстоящото — той разтвори челюстите на приятеля си, извади езика и започна дишане „уста в уста“… Когато бърза помощ пристигна Виконта вече дишаше, а Станислав без мисъл в главата седеше до него и го държеше за дланта, станала хлъзгава от пот…
Най-трудно му бе да нагласи финала. Последователността на епизодите му беше вече ясна; откъде се появява Маря; как е осенен Йосиф, как осъзнава своето особено положение, как започва да търси Предназначението, да прехвърля вариантите и нищо не може да избере… И тогава Маря му съобщава, че е бременна. Отначало той е просто шокиран — как така? Предпазваха се, ограничаваха се, изпитваха неудобства и всичко напразно? Но Мария е смутена от друго. Не веднага, но все пак се решава да му каже, че сроковете не съвпадат. Последните два и половина месеца той не бе слизал от планината и между тях не бе имало нищо и не би могло да има…
Сеня Мирлин хихикаше, подхилваше се, кискаше се в пристъп на критически сарказъм. Бре-бре-бре — кефеше се той. Да-а, да-а, съгласяваше се с непоносимо цинично удоволствие. Как не! Нали! Какво си помисля морякът, завърнал се от тригодишно плаване, когато вижда жена си с едногодишно детенце на ръце? Разбира се, изпада във възторг! Веднага разбира, че пред него е рядък случай на самозачеване! Партеногенеза! Авдотя, ти си чудо на медицината и науката изобщо, благодаря ти, скъпа, мамка му!
Станислав сдържано и студено му обясняваше, че стандартните реакции не могат да бъдат предмет на литературата, че дребните страсти и битовите истерии са изсмукани от пръстите… „Връща се съпругът от командировка и под кревата…“ Вицовете не ме интересуват, каза той високомерно.
Ама си написал виц! — гракна Сеня и почервеня. А впрочем дребните страсти са същината на великата литература. В нея са описани случаи, когато за някаква си сополива носна кърпа са ставали убийства. А ти си написал истински анекдот: той е Йосиф, тя е Мария, следователно детето им е обезателно от Светия Дух! Нима не чувстваш, че това е чист виц, при това неприличен?
Станислав побесня. Разбира се, чувстваше, че не се е получило така, както го бе замислил, но въпреки това му се струваше, че е прав той, а не онзи циник с конски зъби. Как да му обясни, че детето има очите на Мария, лицето на Мария, душата на Мария? Мария не умее да лъже — точно така, както ти, муцуно, не умееш да крадеш, при всичките си останали недостатъци. Отначало Йосиф, както и всички останали, е изкушен да се срине в пошлост, но пред очите му е не озъбената ти конска глава, а нейното лице, нейният
