с извивки, със завъртулки, с многозначително разхвърляни точки… Изтънчено прекрасни бяха новите думи — „девани“, „магреб“, „насталик“, „фарси“, „ирани“. Гърленият говор с придихания, породени сякаш от сподавян с мъка възторг… Как се появи всичко това в живота на Виконта? Защо, за какво? Само заради това, че дядо му, генералът, му бе оставил колекция от древни монети? Или за да се наслади на Фирдуоси, Низами, Саади в оригинал? На неописуемо прекрасните стихове:
„Мъка!“, казваха те сега по повод и без повод. „Джя таршед ва баче нист“, вместо на руски да рекат „току-що, преди малко“… Казваха и следното — просто така, заради красотата на слога и особено пред момичета: — „Мястото е още мокро, но бача вече замина“… Мода. Внезапен каприз. Умопомрачение… При това благородно! Добре, но за какво сега да хукна да пресичам целия Съюз неизвестно къде, през девет планини в десета? И от къде на къде сега пък и древноиранска ветеринарна медицина?)
Копаеха тепе (място на древно погребение) с името Кала-и-Муг — в превод „Крепостта на магьосниците“. Според слуховете това тепе беше нечисто, омагьосано и легендарно. Наоколо (пак според слухове) имало уранови залежи, та там бродеха и геологични експедиции в търсене на онова, което на съответния жаргон се наричаше „азбест-две“. (Членовете им бяха мрачни, брадати, мълчаливи, намусени и внимателни младежи с мръсни филцови шапки и протрити кобури на кръста.)
Археоложкият лагер беше установен на брега на рекичката Мугиан под една огромна стара черница. Цялата местност се наричаше Мугиан, тоест „Магия“, „Врачуване“, „Страна на Чудесата“. В две палатки се настаниха научните работници, в три по-големи — работниците таджики, а в една отделна — Рахматуло със съпругата си.
Учените бяха двама: археологът пан-шеф-баща, началник на експедицията и приятел на Виконта, той беше и пан-шеф-баща — чернобрад, изговарящ неправилно „р“, на външен вид малко чалнат и археоложката — толкова тиха, старателна, мълчалива, безцветна и незабележима девойка, че Станислав изобщо не можа да й запомни името. (Мъка! Той по принцип трудно запомняше имена и бе невнимателен към новите си познати.)
Виконта и Станислав се водеха препаратори. На повикване. Работниците бяха шест или седем души. Или осем. Станислав така и не се научи да ги различава. Имаха сложни (произнасящи се гърлено, с придихание) разнородни имена, но самите те си приличаха много, сякаш бяха близки роднини. Всички носеха сиви халати, препасани с мръсни кърпи, бяха небръснати, ниски, на неопределена възраст, всички пушеха самоделни цигари от канабис и предпочитаха да не гледат събеседника в очите. Някои от тях носеха тюбетейки, други филцови шапки, а трети — чалми. Рахматуло изпъкваше сред тях. Беше млад — на не повече от двайсет и пет години. Освен това говореше руски по-добре от всички останали взети заедно. Толкова много обичаше да говори руски, че беше дотегнал на всички с разговорите си. (Най-много на Виконта, когото особено тачеше. „Ис-лушай, защо на твоя ръка пръсти няма, а? Как така ис-е ис-лучило, разкажи, Викторе, моля? Гледай: три пръста изобщо няма, лошо, как се случи това лошо, а?“ Виконта отначало се шегуваше, но после освирепя: „Ей, Рахматуло, не знаеш ли какво е НЕТАКТИЧНОСТ?!!“ — „Разбира се, зная! — зарадва се Рахматуло. — Това е болест: пръстите болят силно, гният, гни-ят, а после са-всем окапват!…“) Не на последно място той имаше жена. Рускиня. Млада. Нищо особено, но все пак. Тя изигра значителна роля в цялата тази история.
Отначало всичко вървеше добре. Ставаха рано, прозявайки се, вдигаха флага (бяло парче с черно изображение на древна согдийска10 монета.) В същото време звучеше химнът. Знамето беше ушито и извезано от безименната археоложка. А химнът беше съчинен от Виконта въз основа на песента за доблестния артилерист Ярбурк. Така че всяка сутрин над хълмистия простор на Мугиан се разнасяше:
Вечер флагът се спускаше в съпровод на същата песен, разбира се, леко модифицирана. Сутрин съпругата на Рахматуло приготвяше закуската. Закусваха и отиваха на разкопките. Работеха с кирки (като малки копачки) и с лопати. Археолозите почистваха находките от втвърдилата се през вековете глина. Находките бяха предимно парчета от различни по форма и размери антични гърнета и стомни, рядко наистина гигантски, наречени
(Жената на Рахматуло готвеше и обяда. Готвеше лошо. „Не само е малко — каза по този повод Виконта, — но е и помия…“)
Още на третия ден този начин на живот бе възпят подробно и с любов от колективния автор (Киконин- Красногоров) в безсмъртна песен-поема, изпълнявана с популярна в онези години мелодия:
Песента беше дълга двайсетина куплета — поетите не бяха жалили таланта си — и бе истинско удоволствие да я пееш под акомпанимента на китара в странния прозрачен сумрак на вечерна Мугиан. Твърде скоро обаче започнаха неприятностите. Отначало дребни. Станислав преяде с кайсии (че там бяха евтини) и си развали стомаха. Нито бесалолът, нито разтворът от калиев перманганат, нито чаят от треви на Рахматуловата съпруга му помогнаха. (Мъка!) Пан-шеф-отецът му даде болнични и го освободи от
