Дух

върне; но само за миг! Не беше чакал пет години, за да се съмнява в себе си в решителния момент!

Беше 17:10, но улицата бе пуста. Корън нямаше как да знае, че вече никой не ходеше по улицата, освен ако нямаше къде другаде да отиде. Всички пазаруваха от вкъщи, ходеха на кино от вкъщи, гледаха кино от вкъщи, ходеха на работа от вкъщи, опознаваха света от вкъщи… С прозаични неща като ходене по барове, игри на билярд или свирене на китара никой вече не се занимаваше… Рене щеше да каже, че както винаги, Корън е проспал грешните пет години…

Една кола профуча край него и го изтръгна от размислите му. Погледна ключовете на Ларс. Този, който най-много приличаше на автомобилен ключ, имаше формата на гръцката буква b. Дали беше марката… Бързо намери автомобила със същия знак на задния капак. За щастие той бе единствен. Ключът пасна идеално.

Не бяха променили много нито интерфейса на колите, нито пътищата. Когато затвори вратата пред сградата на пощата, Корън видя как вратите сами се заключиха, щом автомобила остана без пътници.

Пощата беше луд анахронизъм за маниаците, които изпращаха поканите си за пробна сватба на хартия, за тези, които искаха да доставят нещо с размерите на слон (или още по-голямо) и за желаещите да ползват сейф инкогнито. Вътре даже нямаше служител. Компютърът поиска ключа, за да го допусне в залата, после още веднъж, за да отвори персоналната му кутия.

Откакто виртуалният сигнал-ключ го върна към реалното съществуване, не беше разменил и дума с някого. Това му липсваше, но не беше срещнал никого до момента. Градът изглеждаше мъртъв. От момента на архивирането на личността му, територията на мегаполиса бе нараснала три пъти. Разстоянието не беше проблем — скоростта в мрежата беше близка до тази на светлината. Хората напускаха домовете си само в редките случаи, когато им се налагаше да отидат да видят родителите или децата си… или да отидат на работа за ден-два… Човекът отдавна не беше онова „зоон политикон“, с което го беше сравнил древногръцкият мъдрец, чието име все още помнеха само учени с две — три титли пред имената си… „Общество“ беше дума като „свобода“ и „любов“ — позната на всички, но абстрактна и трудно обяснима… губеща смисъл. Вероятно защото бе тясно свързана с друга дума, губеща тотално своя смисъл — „общуване“…

В малката метална кутия имаше ID- карта на името на Ларс Торбен, пропуск за трето ниво в EG, десетина диска, лаптоп и малък пистолет, поне на петдесет години, заключи мъжът от външния му вид. Не беше ползвал подобно нещо, но смяташе, че е в състояние да го използва. Нямаше какво да губи!

Лаптопа беше нов модел, не по-голям от 15 на 20 сантиметра. Корън бе притеснен от малката клавиатура, но с помощта на дисковете можеше да ползва макроси и да работи с пет — десет команди. Сега му трябваше само терминал на EG с ниво на приоритет две, парола и половин час! Едва ли днес можеше да го направи, но щеше да се подготви сериозно!

По обратния път към дома на Ларс също не срещна никого. На едно кръстовище само полето на автомобила го спаси от чудовищен удар — другата кола хвърчеше поне със сто! Но Бетата явно беше сериозно превозно средство с претенции за висока сигурност. Вероятно цената й бе висока, но пък застраховката струваше джобни пари…

„Всеки бърза нанякъде,“, помисли си Корън, „някои бързат да се наживеят, други — да умрат!“ Накъде ли бързаше самият той?!?

У дома Ларс разполагаше със собствен терминал с осигурен достъп до трето ниво. С помощта на дисковете, които намери в кутията, Корън веднага се сдоби с паролите на Ларс Торбен — все пак той бе проектирал цялостната технология „Гоуст“ (General-Host-Operational-System Technology), която в момента снабдяваше света с достъп до И-нет. След като EG се превърна в световен монополист в доставката на Интернет-услуги, той стана „персона нон-грата“ за тях и ако не бяха изследванията му в областта на личностното архивиране онези две чудовища, пратени по петите му, щяха да го хвърлят за компания на гадините, дето се бяха навъдили в залива след инцидента „Сан Хосе“ през 12-та година. Но сега за тях единствения човек с достъп до първо ниво, който не беше от Управителния съвет, правеше компания на дедите си. Тялото му (абсолютно безжизнено, оставено на инстинкти и подсъзнание, но с все още биещо сърце и работещи дробове) вероятно гниеше в някоя клоака…

„Ларс“ прегледа поверителния списък с персонала и запомни имената на онези, които бяха на смяна на следващия ден. Гореше от желание да разбере какво става с Рене. Когато стигна до страницата с бюлетина от деня на „смъртта“ си прочете:

„Днес в автомобилен инцидент в Залива загинаха нашите високо ценени служители Корън Лонг и Рене Симонсен. Загубата за EG е огромна. Имената им винаги ще се помнят. Господин Лонг стана известен със своята…“

Копелетата бяха убили Рене!!! Корън се срина пред терминала, погледът му се замъгли… Не са могли да понесат, че ги е лишил от удоволствието да го мъчат и са убили Рене! Силите му не стигаха да вдигне глава и да погледне фактът отново. Плачеше… Човекът, с когото беше поделил дванадесет години от живота си бе безвъзвратно загубен. Хълцането му спря. Останаха му спомени. Животът е мръсна шега!

Може би бе стоял така около четвърт час, когато най-накрая успя някак да разбере какво точно се бе случило. Надигна се и започна да руши. Чупеше всичко, което му попадне — мебели, украшения, прибори, не пощади и колекцията на Ларс от банкноти и монети от 20-ти век… Дали ги е молела за милост… Дали са й дали да избира между предателството и смъртта… И вероятно тя беше избрала смъртта, за да може той да живее 5 години по-късно… Стаята заприлича на бойно поле. Корън хвана един плексигласов стол и започна да налага телекрана…

Когато се съвзе, мъжът осъзна, че седи в ъгъла до телекрана. Опитваше се да мисли. Страхът да не загуби Рене се бе сбъднал… Чувстваше се разколебан, не знаеше защо въобще се е върнал, щом нея я няма… Защо трябваше да прави нещо… Беше просто безпомощен… Дали е било прекалено късно за нея да бъде спасена; дали ако не бе „избягал“, можеше да я спаси?! Той бе виновен за смъртта на Рене!!! Мисълта избистри разсъдъка му! Беше по-решен от всякога да го стори! Разбра, че ако се провали утре, не ще има милост! Но той не търсеше милост… Търсеше изкупление!!!

Щеше да се вмъкне вътре около десет — тези, които бяха на работа тогава, щяха да са най-натоварени. Едва ли някой щеше да му обърне внимание — И-нет-трафикът бе най-сериозен около 10. Системата и без това беше сложна за опериране. Но през изпитателния период, докато Корън обучаваше двадесетте системни оператори, не бе показала нито една слабост — все пак бе резултат от шест годишен непрестанен труд; а в гордо разпространения от „…единствения нужен доставчик на И-нет услуги в света! “ информационен бюлетин се казваше, че за 62 месеца работа е имало само един проблем и то защото от НАСА объркали траекторията на един от спътниците…

Цялата система бе проста. Централният сървър, отговарящ на кодовото име „Голиат“, беше секретен и се намираше във „военизираната“ зона за сигурност на EG някъде в Невада. Охраната на сървъра бе поверена на повече от петдесет гейта, всеки от които се следеше от отделен изкуствен интелект с инструкции да отказва достъп при грешно въведени пароли, при опит за изучаване устройството на гейта или за редакция на операционната система. Сорс-кодовете бяха петдесет знакови комбинации от цифри, букви и символи… При активиране, всеки гейт автоматично затваряше за „провинилият се“ клиент всички останали подстъпи към програмата.

Първите десет гейта бяха врати за комуникация с десетте централни терминала, наречени „Вълчър“ 1– 10. Те осигуряваха връзка с регионалните сървъри „Гардиън“, намиращи се във всяка държава — клиент. Връзката се осигуряваше от тридесет спътника, покриващи 99,9% от земната повърхност и геостационарната орбита. Всеки „Вълчър“ се охраняваше от собствена гейт-система, наречена галено „Цербер“. „Цербер“-ът беше доста агресивен и имаше широки правомощия.

Системата RH+ (Remote-Host System Plus) се отличаваше с абсолютна простота. РС-то не съдържаше нищо друго, освен светкавичен процесор (или няколко такива) и операционна памет от порядъка на 4,09 GB. Всички файлове, приложения, програми, архиви, документи, библиотеки, бази данни и дори операционните системи се намираха на „отдалечения домакин“ — локалния сървър на EG. Така даже изборът на операционна система бе в ръцете на монополиста гигант.

Но монополът не беше оръжието. Той бе само помощно средство. Оръжието на EG беше Четвъртият елемент, когото в корпорацията наричаха съкратено „книгата“. Книгата всъщност беше системен оператор с