Дух

глупавите въобще не му пукаше.

„Имате посетител!“, съобщи звънеца.

„Посетител?! Някой е дошъл?!“ Мъжът се надигна, стана и обу дебелите чехли, подплатени с кожа и излезли като че от стария филм. Завлече се до вратата. Почеса се по корема и се прозя. Дали да отвори?…

Точно в осем часа, когато всички работещи днес бяха вече по своите места пред терминалите у дома или в Центъра, неговият „вредител“ бе запечатал гейтовете, преформатирайки цялото дисково пространство — унищожени бяха милиарди файлове… Книгата бе превърната в „куп бели страници“, орбитата на сателитите бе препрограмирана и след около шест часа на автопилот, те един по един щяха да се „срещнат отблизо“ с Луната… Единствените оцелели данни бяха тези на полицията, министерствата и болниците, които все още ползваха локални мрежи и архиви на твърди дискове… Консерватизмът спаси света от хаос.

Вече бе невъзможно някой (дори и той самия) да проникне в „Голиат“. В момента сървъра-домакин бе абсолютно празен и безполезен — нямаше дори операционна система. А заради запечатаните гейтове, нямаше начин и да се зареди такава. Когато, около 15 часа (най-рано, според преценките му) техниците на EG успееха да прекъснат захранването на Голиат и да го рестартират хардуерно, щяха да останат доста изненадани — гейтовете щяха да държат с дни, а и по дисковете нямаше нищо — филмът и плейърът, заредени от „вредителя“ бяха в огромната операционна памет и щяха да изчезнат при рестартирането… Гоуст вече не съществуваше… Оръжието бе изчезнало…

Това щеше да е най-невероятната сутрин в живота на Ларс Торбен, ако можеше да я види!… На вратата стоеше млада жена, загубила пътя. Корън се страхуваше да й обясни, че повредата не е в навигационната й система, а в EG… Беше направо щастлив, развълнуван от огромния брой автомобили, минаващи в двете посоки. Светът малко по малко заприличваше на неговия… Показа й пътя и се върна пред телекрана.

Още не беше седнал и позвъни някакъв съсед. Потеше се обилно, изглеждаше като наркоман в криза. Искаше му диск с нещо за четене или за гледане… Да убие време… Корън искаше да убие него — не беше гледал филма от 5 години. Предложи му книга, но онзи се отказа, щом разбра, че е на хартия. Почти успя да запали човечеца да играят шах („… С дървени фигури … върху дъска ?!?“), но другият бе прекалено притеснен, за да влезе в дома му. Благодари и изчезна.

След не повече от десет минути (тъкмо бе изгледал сцената със залавянето) отново някой позвъни. Един тип на средна възраст с престъпен вид се опита да му продаде портативен дигитален радиоапарат! На всичкото отгоре някаква радиостанция предаваше… Невероятно! Това го учуди повече от предаваната новина за срива на акциите на „EG&Partners“. Отегчен до смърт, Корън изрита търговеца и си направи кафе. Но тъкмо когато се бе завил под дебелото одеало с чаша топло кафе в ръка, отново някой дойде.

Беше куриер — напрегнат и потен. И той го пита за адреса. Оказа се, че има съобщение за него. Малкото пликче съдържаше номер на видеотелефон. Корън се подписа и стисна палци телефонната централа да е на собствен сървър.

— Да? — гласът му бе смътно познат…

— Желаете ли видеовръзка? — компютърният глас го свари неподготвен.

— Ами да, да! — видеоекранът просветна и той видя лицето на Алекса Коман:

Как си, Джони?

— Аз… — позна гласът на Рене дори и въпреки сменената й външност — ти си…

— Аз съм! Какво правиш?

— Вероятно същото като теб — гледам „1984“ на Оруел…

15.10.1999

,

Информация за текста

© 1999 Иво Станков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/414]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:07