Иво Станков
Дух
Ларс хвърли сакото си на фотьойла се тръшна на късия диван. „Вода!“, помисли си, „Пие ми се… Къде е проклетото куче?“ Животното изникна от кухнята и радостно се хвърли към него. Стовари се на дивана, опашката му се вееше като шал на бягащо дете. Облиза ръцете му и се умири с глава на коленете му. Мъжът притисна слепоочията си и затвори очи. Нещо се таеше зад ъгъла на близкото му бъдеще, но способностите му стигаха само дотук. Главоболието го нападна с нова сила. Телеекранът пред него драйфаше реклами. През повечето време правеше същото. Мъжът нямаше сили да го спре, а и нямаше смисъл. Нещо друго причиняваше главоболието му. Ако можеше да се върне десет години назад, едва ли щеше да учи счетоводство… Щеше да послуша баща си, лека му пръст, и да учи медицина,… да стане гинеколог…, педиатър или нещо още по-спокойно… например дерматолог… На кого му пукаше?!…
Ларс събу обувките си с крака и се опъна на дивана. Кучето скочи долу изненадано. Той го погледна и му каза да си върви. Животното легна до телеекрана и задряма. Мъжът погледа бълвоча по телевизията, после се сети, че е жаден и си взе бира… И тя не беше вече същата… Седна и качи краката си на масата. Гледаше по навик… Водещата избълва новините — имаше горчиво-кисела физиономия, точно като вкуса на бирата му. Помисли си какво ли би представлявал сексът с нея… „А-а-а ми! С тая мутра…“. Сигурно взимаше на ден колкото той за седмица… И чукаше някой манекен… Той хвърли полупразната кутийка към отсрещната стена. Кучето го погледна учудено, наклони глава, после, сякаш вече свикнало със странностите му, уморено отпусна глава върху предните си лапи. „Трудно се живее с мен, а приятел?“ — кучето се съгласи напълно…
Някакво смущение скри картината за миг — някъде бе паднал гръм… или Системата бе убила вирус… или пък някой го бе направил нарочно…; не трая и половин секунда, но подсъзнателното послание, скрито в него сложи безвъзвратно край на съзнателния живот на Ларс Торбен …
ENTER PASSWORD:. Той стисна очи… и зъби. Челюстта му изпука, зъбите му проскърцваха… Устните му побеляха от усилието… Жуженето от високото напрежение край ушите му заглуши всичко останало.
Усещаше как започват да му се губят фрагменти… Чу гласа на …(?!?)… „Почти сме готови!“. За какво?… Искаше да вика, но нямаше сили да отпусне челюстите си… От вибрациите му се повдигаше, но той бързо го потисна. Ето, всичко изчезваше малко по малко… Губеха му се имена, дни, думи… Колко беше константата на Непер?… Кой беше Непер?!… Какво е константа? Къде съм… Къде?! Кой съм? СЪМ?!
… Корън разбра, че само си спомня, че това е само дежа-ву." Корън. Аз съм Корън." Малко по малко всичко си идваше на мястото. Миналото… Човек използвал само 20% от потенциала на мозъка си. Чиста загуба на материал! „Ами хайде да оползотворим и останалите 80!“ За какво ли … И още преди да се е избистрил въпросът, отговорът беше ясен. Без да желаят бяха сложили начало и довели до успешен край най-грандиозния му експеримент. Можеше да е и по-зле… За тях той беше мъртъв, но в действителност беше жив… или поне се опитваше да оживее… ENTER PASSWORD:
Първо се върна способността му да мисли… Нормално, за това не му бяха нужни сетива… Бавно…
Те се простираха все по-назад… Лабораторията…Ларс … Рене… EG… Дипломирането… Той е студент… Червенокосата „кака“ от трети курс. Какви устни… Онзи луд по Микрофинансиране… Ваня — оная кучка, дето му трови живота от 7-ми до 10-ти клас… „Ужас, това поне да бях забравил!“… Денят, когато блъсна с архаичното си колело една кола. Добре, че беше спряла!… Ето го на 9 се опитва да мине през една…
Облиза устни… вкус. Това беше… а-а-, не, не това… „Бира. Бира!“. Отвори очи. В началото …_Кой съм? _… не виждаше нищо, освен силуети… Вдъхна аромата на големия град… Различи предмети… Помъчи се и си спомни имената на всеки от тях. Като последно програмиран образ един ключ изскочи в съзнанието му. След малко щеше да си спомни и от къде е ключа. Имаше план — това беше ясно… Но какъв? Както казваше баба му — всяко нещо с времето си!
Корън помръдна пръсти. Вече беше получил пълен контрол върху всички основни функции. Опита се да си спомни пет произволни номера и успя! Паметта му също работеше! Невероятно!… Възможно бе да има и изгубени фрагменти, но за сега той не откриваше такива… Обърна глава. От пода до (… стисна юмруци в усилието да си спомни…Телекран!) телекрана го гледаше животно… пес? Куче. Мъжът му се усмихна. Вероятно кучето бе забелязало или усетило промяната у него по погледа или по излъчването му… или просто беше прекалено параноично за да гледа другаде, докато мъжът го наблюдаваше… Все едно!
Цялата история все още му звучеше доста налудничаво, но… така се случи. Наложи се да намерят съвсем случаен носител, защото нямаха предварителна подготовка… и въобще не бяха сигурни,че ще се получи нещо. Излязоха късметлии. Когато се втурнаха в лабораторията видяха, че само един кабинет в счетоводството два етажа по-нагоре свети. Прилъгаха Торбен долу и го упоиха. После Рене се погрижи за архивирането на личността на Корън. Отне около десет минути.
Когато се появиха горилите на EG нямаше никакви следи, а Ларс Торбен спокойно работеше в своя офис… После се оказа, …_СЪМ?!_… че Корън е мъртъв… До днес.
Разходката из стаята го ободри. Тялото на Торбен бе добре подържано, макар да го караше да се чувства доста странно. Отиде в банята, пусна водата и изми лицето си… Когато се изправи, видя лицето на Ларс … То му бе познато, но трудно щеше да свикне с мисълта, че всъщност това въобще не е лицето на Ларс Торбен, а е самият той…
Водата го освежи… Сякаш отми от него праха на времето… Петдесет и три месеца… Като чук върху него се стовари мисълта, че е на тридесет години. Сякаш беше проспал тези петдесет и три месеца… Беше си легнал снощи на 25 и се бе събудил днес на 30. 5 години сън. 5 години в неизвестното. В дълбините на студеното и чуждо съзнание, където цялата му личност бе свита до размерите на юношески спомен за първото сексуално изживяване — ярък като случка, но неясен в детайли, мъгляв… 5 години, беседвайки само, със себе си, със своите мисли и спомени. Сън без сънища… 5 години смърт!…
Какъв беше смисълът да се връща към този така чужд нему свят, в който алиенацията и егоизмът управляваха съдбите на хората?… А защо въобще му трябваше да започва това? Заслужаваха ли тези нещастници, роби на рекламите, работници в огромния мравуняк на Системата, да прави нещо за тях? А да рискува живота си?
Отне му само секунда размисъл. За да осъзнае, че отново е Корън и че въобще не го прави за тях. Правеше го заради себе си! Отначало за да им отмъсти за насилието и егоизма, сграбчили света, който познаваше,… а сега — заради петте загубени години!
Корън откри връзка ключове в джоба на панталона си,… всъщност на този на Ларс. Извади я и позна ключа. Беше невероятен късметлия, макар да не го знаеше. Ако сигналът бе закъснял и десет минути, Торбен щеше да сложи ключа в огнеупорния сейф, без сам да знае защо (това действие бе дело на Рене, за да се запази ключа, все пак това бяха 5 години…) и щеше да му създаде главоболия при отварянето на кутията от неръждаема стомана.
Отне му време и напрежение докато се сети откъде е малката магнитна карта. Но успя. Беше от пощенска кутия в единствената останала действаща поща в центъра. Номер 1724. Предплатена до 2025-та. На втория етаж, някъде вляво… Паметта му беше брилянтна. Все още. До кога ли? Дали нямаше опасност мозъкът на Ларс да колабира, затрупан от двойно повече информация… Или напротив — може би сега използваше и частта от онези осемдесет процента, където се бе крил Корън … Нямаха време да изследват в детайли ефектите от архивирането на личността и прехвърлянето на информацията, които се проявяваха у двете съзнания — архивираното и приемникът… Какви перспективи се разкриваха… „Времето беше срещу нас!“
Когато затвори входната врата, Корън се оказа абсолютно неподготвен. Не знаеше къде е. Не знаеше коя е колата на Ларс. Не познаваше познатите му. Не знаеше навиците му… За миг му се прииска да се
