допря устни до водата.
Като утоли жаждата си, седна на брега успоредно на вира, та да може да наблюдава и пътеката. Обгърна с ръце крака и подпря брадата в коленете.
Светлината бягаше от дола, а върховете на планините пламтяха сякаш още по-ярко.
— Не съм забравил, ей! — каза си тихо Лени. — Ще се крия в храсталака и ще чакам Джордж. — Той нахлупи шапката над очите си. — Джордж има да ме хока. Пак ще каже, че иска да си живее самичък, да не му създавам главоболия. — Той обърна глава към блесналите планински върхове. — Ще се запилея нататък и ще намеря някоя пещера — каза той и додаде тъжно: — ... и никога вече няма да помириша кечъп. Но какво от това? Щом Джордж не ме иска... ще се махна. Ще се махна!
В този миг в съзнанието му изплува една ниска и пълна възрастна жена. Тя носеше очила с дебели стъкла и огромна престилка с джобове — колосана и чиста. Жената се изправи пред Лени, сложи ръце на кръста и го изгледа намръщено и неодобрително. После заговори с гласа на Лени:
— Колко пъти ти казах? — рече тя. — Колко пъти ти казах да слушаш Джордж? Къде ще намериш такъв добър приятел? Но ти не искаш и да чуеш. И все правиш бели.
— Мъча се да го слушам, лельо Кларо — отговори Лени. — Мъча се, мъча се, ама нищо не излиза.
— Ти никога не помисляш за Джордж — продължи тя с гласа на Лени. — Той е толкоз добър към тебе. Има ли парче пай, половината, па и повече, ще даде на теб. Да не говорим за кечъпа — всичкия ти го дава.
— Знам — каза Лени смазан. — Мъча се да го слушам, лельо. Мъча се непрекъснато.
— Как хубавичко щеше да си живее той, да те нямаше тебе — прекъсна го тя. — Ще си вземе заплатата, па ще иде в някое заведение с жени или ще влезе в казиното да играе моникс. Но. нали трябва да се грижи за тебе. –.
— Знам, лельо — рече Лени и изохка от мъка. — Е, ще хвана баирите, ще намеря някоя пещера и ще си заживея там, та да не преча на Джордж.
— Ти само това си баеш! — скастри го тя. — Само това разправяш, хем много добре знаеш, че никога няма да го направиш. Лепнал си се за Джордж и така ще си караш, има да му вадиш душата.
— Бе по-добре е да се махна — каза Лени. — Сега Джордж и без това няма да ми даде да гледам зайците.
Леля Клара изчезна и в съзнанието на Лени изплува гигантски заек. Той клекна срещу него, поклати уши и му направи муцуна. После проговори — пак с гласа на Лени.
— Ще гледаш зайци! — каза презрително той. — . — Глупак с глупак! Много ти разбира чутурата от зайци? Само ще ги забравяш и ще ги държиш гладни. Нищо повече, А какво ще каже Джордж после?
— Няма да ги забравям! — извика Лени.
— На кого ги разправяш? — каза заекът. — Да вземе човек, че да ти одере кожата, ама не си струва труда. Бог е свидетел, че Джордж не пожали сили да те измъкне от помията, но напразно. Съвсем си побъркан, ако мислиш, че сега ще те остави да гледаш зайците. Дума да не става! Ще вземе една тояга и щети счупи главата, разбра ли!
— Не е вярно — възрази войнствено Лени. — Джордж няма да направи такова нещо. Познавам Джордж от.. забравих откога... но той никога не ме е бил с тояга, Добър е той, няма да ме бие.
— Да, ама му е дошло до гуша от тебе — каза заекът. — Ще те опуха едно хубавичко и ще те остави да си чукаш главата.
— Няма! — извика неистово Лени. — Няма да стори такова нещо! Знам го аз Джордж. Нали все заедно си ходим.
Но заекът повтаряше ли, повтаряше:
— Ще те остави, сине майчин! Ще те остави! Ще те остави, сине майчин!
Лени запуши уши с ръце.
— Няма, няма, ти казвам! — упорствуваше той, а после закрещя: — Джордж! Ей, Джордж! Джордж!
Джордж излезе тихичко от гъстака и заекът изчезна.
— Какво си се развикал? — каза спокойно Джордж., Лени се изправи на колене.
— Няма да ме оставиш, нали, Джордж? Знам си аз, че няма.
Джордж пристъпи сковано и седна до него...
— Няма, разбира се.
— Тъй си и знаех — извика Лени. — Не си такъв ти. Джордж не каза нищо.
— Джордж! — повика го Лени.
— Да?
— Пак направих беля.
— Няма значение — отговори Джордж и отново за^ мълча.
Слънцето огряваше сега само най-високите върхове.
Сянката в долината беше синя и мека. От далечината долитаха мъжки гласове. Джордж извърна глава и се вслуша в тях.
— Джордж! — повика го Лени,
— Да?
— Няма ли да ме ругаеш?
— Да те ругая ли?
— Ами да, нали все ме ругаеш, като направя беля. Няма ли да речеш: „Ако те нямаше тебе, щях да си взема петдесетте доларчета...“
— Боже мой! Забравяш всичко, а помниш всяка моя дума.
— Е, започвай де! Джордж потръпна и подхвана вцепенен:
— Ако бях сам, така лесно щях да си живея, — Гласът му беше равен, безстрастен. — Щях да си работя и за нищо да не мисля.
Той млъкна.
— Продължавай — каза Лени. — „А дойде ли краят на месеца...“
— А дойде ли краят на месеца, вземам си петдесетте доларчета... и в някое заведение.
Джордж пак млъкна. Лени го гледаше с нетърпение.
— Продължавай, Джордж — каза той. — Няма ли да ругаеш повече?
— Не — отговори Джордж.
— Ще се махна, то се е видяло — рече Лени. — Щом не ме искаш, ще хвана баирите и ще си заживея в някоя пещера.
Джордж потръпна отново.
— Не, искам да си останеш при мен — каза той.
— Разкажи ми пак както по-рано — заумилква се Лени.
— Какво да ти разкажа?
— За другите и за нас.
— Такива като нас нямат семейство — подзе Джордж. — Посберат малко парици, па ги пропилеят. Нямат си никого, никой не дава пукната пара за тях.
— Но при нас е друго! — възкликна Лени щастлив. — Кажи сега за нас.
Джордж мълча известно време.
— Но при нас е друго — рече той.
— Защото... Защото аз си имам приятел...
— И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика възторжено Лени.
Вечерният ветрец полъхна над поляната, зашумоли в листата и набразди зеления вир. Отново долетяха виковете на мъже, този път по-близки от преди.
Джордж свали шапка и каза с разтреперан глас:
— Свали си и ти шапката, Лени, да те полъхне ветрец;
Лени си свали послушно шапката и я сложи на земята пред себе си. Сянката над долината стана още по-синя, вечерта настъпваше бързо. Вятърът донесе до тях пукот на съчки в храсталака.
— Кажи сега как ще си живеем — подсети го Лени. Джордж се беше заслушал в далечния шум. За миг
