Лени се засмя доволно.
— И още как! — извика той възторжено. — Аз си имах кадифе. Беше ми го дала една жена, леля ми Клара де. Ей такова голямо парче беше. Ех, да го имах сега. — По лицето му се разля усмивка. — Но, изглежда, съм го загубил — додаде той. — Отдавна не съм го виждал.
— Ти си смахнат — изсмя му се жената на Кърли, — Но иначе си добро момче. Едно голямо дете. Всеки случай аз те разбирам. Понякога, като се реша, започвам да си галя косата, защото е тъй мека. — Тя прокара пръсти по косата си, за да покаже как прави това. — Някои хора имат остра коса — каза тя замислено. — Например Кърли. — Косата му е същинска четина. А моята е мека като свила. Вярно, че аз много я реша. От това става мека. Пипни да видиш. — Тя взе ръката на Лени и я сложи на главата си. — Попипай да видиш колко е мека.
Лени загали косата й с големите си пръсти.
— Не ме разрошвай — предупреди го тя.
— Ох, колко е хубаво! — отвърна Лени и продължи да я гали. — Ох, колко е хубаво!
— Полека, че ще ме разрошиш! Полека, че съвсем ще ме разрошиш! — извика гневно тя и дръпна глава настрана, но пръстите на Лени се вкопчиха в косата й. — Пусни ме! — завика жената. — Пусни ме!
Лени се паникьоса. Лицето му се бе изкривило от страх. Тя започна да пищи и той запуши със свободната си ръка устата и носа й.
— Недей! — замоли се жената на Кърли. — О, недей прави това. Джордж ще те пребие.
Тя се бореше ожесточено да се измъкне от ръцете му. Тупаше с крака по сеното, извиваше се; изпод ръката на Лени се чу приглушен писък. Тогава Лени извика уплашен:
— Недей пищя, моля ти се! Джордж пак ще каже, че съм направил беля. Няма да ми даде да гледам зайците.
Лени отмести малко ръката си- и отново се чу пресипнал вик. Тогава Лени се ядоса.
— Недей пищя! — повтори той. — Стига си пискала! Прав си беше Джордж, ще ме вкараш в беля. Стига си пискала!
Но тя, с разширени от ужас зеници, продължаваше да се бори. Сега Лени съвсем се разгневи и я разтърси.
— Стига си пищяла! — извика той и пак я разтърси.
Тя се просна като риба и утихна. Лени й беше счупил врата.
Той се вгледа отблизо в нея и предпазливо отмахна ръка от устата й, но жената на Кърли си остана неподвижна. —
— Не исках нищо лошо да ти сторя — каза Лени, — но не трябваше да крещиш, че Джордж ужасно ще се разсърди.
Тя нито отговори, нито помръдна и той се наведе над нея. Известно време сякаш недоумяваше. После прошепна уплашен:
— Ето че направих беля. Пак направих беля.
Той захвърля върху нея сено, докато горе-долу я покри.
Отвън долетяха виковете на мъжете и звънът на подковата, ударила се в металното колче. За първи път Лени се сети за съществуването на външния свят. Той се сви на сеното и се ослуша.
— Направих голяма поразия — рече си той. — Не трябваше да правя това. Джордж ще побеснее. Но... той каза... „Крий се в храсталака, докато не дойда аз.“ Ще побеснее... В храсталака, докато не дойде той — тъй ми каза. — Лени се обърна и погледна мъртвата жена. Близо до нея лежеше кутрето. Лени го вдигна. — Ще го изхвърля — каза той. — Не ми стига другата беля, ами и то.
Той сложи кутрето под палтото си, пропълзя до стената на обора, надзърна през една пролука и видя мъжете, които играеха на подкова. После се промъкна покрай последната ясла и изчезна.
Сега слънчевите ивици бяха високо на стената, а светлината в обора се смекчаваше. Полупокрита със сено, жената на Кърли лежеше по гръб.
В обора бе много тихо, тишината на следобеда бе легнала над цялата ферма. Дори звънът на подковата и виковете на мъжете поутихнаха. Здрачът навлизаше в обора, преди да бе настъпил навън. През отворената врата на сеновала влезе гълъб, направи един кръг и пак излезе. Край последния бокс се вмъкна женско овчарско куче — слабовато и длъгнесто, с тежки, увиснали бозки. Нестигнало още до амбалажната каса с кутретата, то усети мъртвешката миризма на жената и цяло настръхна. Взе да скимти, после тръгна към касата и скочи при кутретата.
Жената на Кърли лежеше полупокрита със сено. Наглостта, желанията, недоволството, жаждата за внимание — всичко това бе изчезнало от лицето й. Сега тя бе много хубава и естествена; образът й бе благ, младежки. С начервените бузи и устни тя изглеждаше като жива, само че, леко заспала.. Буклите й бяха пръснати върху сеното около главата, устата й бе полуотворена.
Понявга се случва тъй, че настъпва един миг, който спира, забавя се и трае много повече от миг. Тъй и сега — всякакъв звук и движение спряха, спряха за много повече от миг. После времето постепенно се съживи и пак започна бавния си ход. Животните затрополиха край яслите, синджирите задрънчаха. Гласовете на мъжете навън се зачуха по-силни и по-ясни.
Откъм крайния бокс долетя гласът на стария Канди:
— Лени! Ей, Лени! Тука ли си? Аз пак правя разни сметки. Да ти кажа кво ще сторим, Лени... — И ето че и самият Канди се появи при бокса. — Ей, Лени! извика отново той; сетне спря и се вцепени. Потри със сакатата ръка белите си бакенбарди. — Не знаех, че ти си тука — обърна се той към жената на Кърли.
Като не получи отговор, Канди пристъпи по-близо.
— Не бива да спиш тук — каза неодобрително той,. после съвсем се доближи до нея и... — О, Исусе Христе! — Канди се огледа безпомощно и потри повторно брадата си. След това скочи и бързо излезе от обора.
Оборът вече се беше оживил. Конете трополяха, пръхтяха, зобеха сено от яслите и теглеха синджирите си. Подир малко Канди се върна с Джордж.
— Какво искаш да ми покажеш? — попита го Джордж.
Канди посочи жената на Кърли. Джордж се вторачи в нея и каза:
— Какво й е? — После се приближи и повтори като ехо възклицанието на Канди: — О, Исусе Христе!
Джордж тутакси коленичи до нея и сложи ръка на сърцето й. Когато най-после се изправи, бавно и вдървено, лицето му се вкамени, погледът също.
— Кой е сторил това? — попита Канди.
Джордж го изгледа студено.
— Не се ли досещаш? — попита той-И Канди не отговори.
— Знаех си аз — каза отчаяно Джордж. — Имах някакво предчувствие.
— Кво ще правим сега, Джордж? Кво ще правим сега? — попита Канди.
Джордж дълго време не отговори.
— Мисля, че... трябва да кажем.., на момчетата.
Ще трябва да го хванем и да го затворим. Не бива да го оставим да избяга. Ще пукне от глад, нещастникът. — И той се опита да се успокои: — Ще го затворят, пък може да се държат добре с него.
— Не, ще го оставим да избяга — възрази Канди развълнуван. — Ти не познаваш Кърли, Той ще иска да го линчуват. Ще го пречука.
Джордж го гледаше в устата.
— Да — каза най-сетне той, — ти си прав. И не само Кърли, а и другите ще искат това.
Джордж погледна отново жената на Кърли, А Канди отвори дума за това, за което най-много се страхуваше:
— Сега двамата с тебе ще вземем фермичката, нали, Джордж? Ще идем да си живеем там, а? Бива ли, Джордж?
Преди Джордж да отговори, Канди сведе глава и заби поглед в сеното. Беше разбрал.
— Знаех си го още отначало — каза меко Джордж. — Знаех си, че не ще можем я купи. Но той толкоз обичаше да му разправям за нея, че аз започнах да си вярвам.
— Значи... всичко е свършено? — попита мрачно Канди.
Джордж не отговори на въпроса му, но каза:
— Ще работя един месец, ще си взема петдесетте долара, па като вляза в някой бардак, цяла нощ няма
