— Говорете тогава, но… — прекъсна думите си той, като многозначително погледна тримата авантюристи.
— Те могат да чуят онова, което ще кажа — рече графът.
— Слушам ви.
— Знаете ли, че маркиз Монтелимар е пленен от корсарите? — започна графът.
— Какво говорите? — извика кралският съветник пребледнял.
— Той беше пленен в Нова Гренада — продължи невъзмутимо графът. — Дошъл съм да ви съобщя, че внучката на княза на Дариен трябва да бъде отведена на сигурно място.
— Разговаряхте ли с моя нещастен приятел?
— Разделих се с него преди двадесет и четири часа на остров Тарога.
— Вие също ли бяхте попаднали в ръцете на тези разбойници?
— Да, ваше превъзходителство.
— И успяхте да избягате?
— Да. С помощта на тези трима храбреци. Без тях не бих бил тук.
— А защо маркизът не успя да избяга заедно с вас?
— Той бе под подсилена охрана.
— Маркизът би могъл да се откупи. Самият аз съм готов да платя за него петдесет хиляди пиастра.
— Корсарите сигурно биха се съгласили с това предложение, ако един от тях не бе се противопоставил.
— Кой?
— Синът на Червения корсар, граф Вентимилия.
— Синът на Червения корсар е в Америка? — извика изплашен кралският съветник. — Какво търси той тук?
— Сестра си — наблегна графът. — Той търси сестра си, която в момента е поверена на вас.
— И какво иска графът срещу освобождаването на моя нещастен приятел?
— Да бъде върната неговата сестра.
— А ако тя не е вече тук?
— Маркизът обаче ми каза, че тя е тук — рече графът пребледнял.
— Вярвате ли, че би било възможно маркизът да бъде освободен? — попита кралският съветник. — Вие познавате остров Тарога, щом сте били в плен там, както казвате.
— Да — отвърна графът.
— Не може ли да наемете дузина авантюристи на мои разноски и да се опитате да освободите маркиза?
— Трудна работа, ваше превъзходителство. Корсарите са извънредно бдителни. Ако ни хванат, за нас няма да има пощада.
— Парите са без значение за мен — каза между другото кралският съветник.
— В момента не бих могъл да кажа нито да, нито не — отвърна корсарят. — Тъй като става дума за нещо извънредно деликатно, моля ви за двадесет и четири часа да обмисля въпроса.
— Ако искате, съгласен съм и на четиридесет и осем часа! — възкликна Дон Хуан де Сасебо.
— Утре вечер ще дойда пак и ще ви дам окончателен отговор. Ако успея да освободя маркиза, какво да му кажа за момичето, което ви е предал?
— Че то е на сигурно място.
Граф Вентимилия сдържа с усилие проклятието си.
Дон Хуан де Сасебо стана. Графът се поклони и заедно с тримата си приятели напусна стаята. Едва бяха излезли от двореца, когато един слуга влезе в кабинета на кралския съветник и каза:
— Ваше превъзходителство, маркиз Монтелимар иска да разговаря с вас.
Кралският съветник скочи.
— Да не би да не си чул добре?!
— Не, ваше превъзходителство — отвърна слугата.
— Доведи го веднага тук!
След няколко минути слугата въведе маркиза.
— Ти?! — извика съветникът. — Да вярвам ли на очите си?
— Понякога човек може да избяга и от корсарите — отвърна маркизът.
— Сам ли избяга от Тарога?
— Заедно с половин дузина пленници.
— А пък аз току-що предложих на един авантюрист да те освободи.
— Какво представляваше този авантюрист?
— Това е човекът, който ти си изпратил, за да се осведоми за внучката на княза на Дариен.
— Аз? — извика маркизът. — Какви ги приказваш?
— Как? Не си ли изпращал човек при мен?
— Никому не съм давал подобна поръчка — отвърна маркизът.
— Тогава кой би могъл да бъде този авантюрист?
— Само един човек може да се интересува от това — къде се намира девойката… Тя още ли е в двореца?
— Не — отвърна кралският съветник. — От няколко седмици се носи слух, че корсарите ще нападнат града. Изпратих я в Гвайяквил.
— Добре си направил — рече маркизът. — Един ден тази девица ще струва милиони и аз непременно ще ги сложа в джоба си. Тя е единствена наследница на несметните съкровища на княза на Дариен.
— Значи смяташ, че този авантюрист…
— Не е никой друг освен граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Той е извънредно красив мъж с черни коси и брада, нали?
— Да! — извика съветникът.
— И бе придружаван от трима души?
— Да, от трима истински негодници, ако се съди по техния външен вид.
Няма съмнение. Ще дойдат ли пак тук?
— Утре вечер.
— Какво би направил на мое място, Дон Хуан?
— Бих го арестували и бих наредил да го обесят колкото се може по-бързо.
Маркизът поклати глава.
— Не — рече той. — Тогава ще се разчуе, че красивата индианка, която съм осиновил, е дъщеря на Червения корсар. Не, той трябва да бъде отстранен по най-незабележим начин.
— Как смяташ да стане това, скъпи приятелю?
— Познаваш ли някой майстор на шпагата? Той трябва да бъде твърде опитен, тъй като графът умее отлично да си служи с шпагата. Малко хитрост, умел удар, и аз ще бъда освободен от тъй неудобния за мен враг.
Кралският съветник поразмисли и каза:
— Сетих се!
— Кой е той?
— Наричат го Ел Валиенте Храбрият. Помагал ми е вече в подобни случаи и нямам никакви основания да бъда недоволен от него. Той е неимоверно силен и сръчен.
— Скъп ли е?
— Петстотин пиастра.
— Бих дал и хиляда, ако успее да ме освободи от сина на Червения корсар.
— Само недей да забравяш, че него го придружават трима негодници!
— Ще намерим начин да ги разделим. Мога ли да видя Ел Валиенте?
— Знам къде живее. Ще изпратя веднага конник да му каже да дойде незабавно при мен — кралският съветник напусна стаята, даде нарежданията си и се върна обратно. — Нека хапнем, докато той дойде. Ти сигурно си ужасно гладен.
— От вчера заранта не съм слагал залък в устата — отвърна маркизът.
