Дон Хуан де Сасебо отведе маркиза в една от своите стаи, където трапезата бе вече сложена. Те още се хранеха, когато слугата влезе и съобщи, че Ел Валиенте е пристигнал.
— Веднага го въведи — рече кралският съветник. Ел Валиенте имаше истински вид на авантюрист и пълен негодник. Бе едър и силен, с дълга руса коса, червеникава брада, нос като човка на граблива птица и стоманеносиви очи. Носеше дълга френска шпага и в пояса си бе втъкнал една от онези опасни ками, известни под името Мизерикордия.
— Искали сте да говорите с мен, ваше превъзходителство? — каза той, като направи несръчен поклон и сне украсената си с щраусови пера шапка.
— Да. Имам работа за теб — отвърна съветникът.
— Още един човек, неудобен за вас?
— Точно така.
— Ще го изпратя там, където му е мястото. Там е достатъчно широко за всички.
— Трябва да те предупредя, че има здрава ръка. Отгоре на всичко е благородник.
Бандитът презрително се усмихна.
— Изпратил съм вече не един благородник на онзи свят. Къде е човекът, който трябва да бъде очистен?
— Да изчезне утре вечер — рече маркизът.
— Това значи, че трябва да скучая още двадесет и четири часа — разочаровано каза бандитът.
— Колко трябва да ти платя?
— Моята тарифа е петстотин пиастра. Времената са лоши.
— Давам хиляда, ако човекът утре е мъртъв.
— Трябва наистина да е опасен — смръщи чело Ел Валиенте.
— Във всеки случай не е новак — отвърна маркизът.
— Кога трябва да дойда?
— Утре вечер при Аве Мария. Тогава ще получиш необходимите нареждания.
— Добре — рече бандитът.
Той направи отново несръчен поклон и излезе така спокойно, сякаш преди малко беше уреждал някаква съвсем малка сделка.
— Кога ще заповядаш този човек да бъде обесен? — попита маркизът.
— Когато престане да ми бъде нужен — отвърна съветникът.
— Бандитите понякога също са нужни.
Глава единадесета
НАПАДЕНИЕТО
Когато граф Вентимилия се яви заедно със своите приятели пред дома на кралския съветник, в храмовете на Панама звучеше вечерна молитва.
Двамата негри на входа ги пуснаха, без да задават въпроси.
Дон Хуан де Сасебо седеше зад писалищната си маса и внимателно разглеждаше някакви листа.
— А, вие ли сте? — рече той, като вдигна глава. — Решихте ли се най-после?
— Да, ваше превъзходителство — отвърна корсарят. — Приемам вашето предложение, но само при едно условие.
— Какво е то? — информира се съветникът.
— Днес научих, че внучката на княза на Дариен е в Панама. Няма да тръгна, преди да я видя.
— Защо се интересувате толкова от това момиче?
— Трябва да й предам едно нареждане от маркиза.
— Вчера не ми казахте нищо за това. Ако бяхте ми казали, щях да ви отвърна уклончиво.
— Значи момичето е тук. Мога ли да го видя?
— Тъй като младата дама има много врагове в града, не знам по какви причини, които няколко пъти се опитаха да я откраднат, трябва да бъдете много внимателни, когато я посетите. Скрил съм я в една къща наблизо, до самото пристанище. На вас специално ще ви позволя да я посетите. Ще ви дам и водач, да ви пази.
— А моите спътници?
— По време на вашето посещение те могат да приготвят лодката за отплаване. Наехте ли още хора?
— Не, ваше превъзходителство — отвърна корсарят. — Струва ми се, че при едно подобно начинание е по-добре да разполагам с малко, но храбри мъже.
— Имате право. Кога тръгвате?
— В полунощ.
— Наехте ли лодка?
— Още не.
— Близо до фара живее един човек, който дава лодки под наем. Вашите хора могат да ви чакат там.
Кралският съветник взе една кесия от масата и я подаде на графа.
— Давам ви петдесет дублона на първо време. Останалите ще получите, като освободите маркиза.
Гасконецът превари графа и взе кесията.
— Сега можете да вървите — рече съветникът на тримата корсари.
— Внимавайте, господин графе — рече гасконецът. Граф Вентимилия леко сви рамене:
— Разбрахте, нали? Ще се срещнем при фара. Погрижете се лодката да бъде готова.
Гласът на графа бе извънредно висок.
Тримата авантюристи напуснаха стаята. Кралският съветник почака няколко секунди и позвъни. Появи се слугата.
— Да дойде коняря и да не забравя да вземе оръжие. След около половин минута Ел Валиенте влезе в стаята.
— Емануел — каза съветникът, — заведи този господин в моята къща на брега и го остави да говори с младата дама.
— Да, ваше превъзходителство — отвърна бандитът, като изпитателно наблюдаваше графа.
— Желая ви щастие — рече съветникът. — Надявам се да ви видя скоро заедно с маркиз Монтелимар.
— Надявам се след три-четири дни да бъда отново тук — отвърна графът.
Той кимна с глава и излезе. Ел Валиенте го последва, като намигна на кралския съветник, все едно, че искаше да каже: — Този човек вече е мъртъв!
Двамата слязоха по стъпалата, преминаха площада и се отправиха към пристанището. Никой от двамата не проговори. Когато стигнаха близо до кея, графът попита:
— Има ли още много?
— Изглежда не познавате много добре Панама?
— Тук съм само от няколко дни.
Те продължиха пътя през тъмни и криви улички, докато стигнаха западния бряг на залива. Брегът бе напълно пуст.
— Къде е къщата? — попита графът. — Виждам пред себе си само полуразрушени кораби.
— Малко по-нататък е — отвърна бандитът. — Нима нямате доверие в мен?
— О, не. Но трябва да ви кажа, че мястото е много пусто и е твърде удобно за нападение.
— Смърт и дяволи! — извика бандитът. — Искате да ме обидите? Макар да съм прост коняр, в жилите ми тече кръв на благородник.
— Това не ме интересува — спокойно отвърна графът.
— Как? Не ви интересува? — извика бандитът, като се спря на една дюна и хвана шпагата си. Изглежда искате да опитате шпагата ми.
— Не търсите ли точно това самият вие? — наивно попита графът.
— Мисля, че ставате твърде нахален.
— Мислете каквото си искате, господин бандит, на мен ми е все едно.
