— Аз — бандит?
— Точно така. Вместо да ме отведете в къщата на младото момиче, вие ме подмамихте тук, за да ме убиете. Какво ви заплати за това Дон Хуан де Сасебо?
— Ще ви кажа, след като ви набуча на шпагата си. Бандитът отстъпи няколко крачки към дюните, за да не се изложи на опасността да бъде притиснат в морето, и се приготви за бой.
Графът извади шпагата си и направи няколко лъжливи нападения, за да изпита силата на противника си. Ел Валиенте парира ударите, без да изгуби самообладание. Изведнъж графът нанесе силен удар, който разкъса дрехите на негодника.
— Това беше добър удар — каза бандитът. — Не го очаквах.
— А този как ви харесва?
Графът отново нападна. Негодникът с мъка отби удара. Корсарят продължаваше да напада и противникът му отстъпваше все повече и повече, докато стигна дюната.
— Сега вече няма да ми избягаш — извика графът.
Ел Валиенте не отговори. Той обаче светкавично се наведе, загреба шепа пясък и я хвърли в очите на графа.
— Мръсник! — извика графът, който инстинктивно беше затворил очите си. — С теб е свършено!
Ел Валиенте отбягна още едно нападение и приклекна.
— Зная какво възнамеряваш да сториш — рече графът. — Но „револверният изстрел“ при мен няма да има успех. Когато ударът е познат на противника, той е безсмислен.
— Трябва да ви убия — извика бандитът, побеснял от гняв. — Обещах на маркиз Монтелимар. Ако не ви очистя, ще ме обесят.
— Къде видя маркиза? — извика графът.
— В двореца на кралския съветник.
— Лъжеш.
— Аз съм нехранимайко, но не и лъжец. Маркизът е избягал от Тарога…
Той направи бясно нападение, но се строполи с прободени гърди на земята.
— Аз… умирам… — прошепна нещастникът. — Подпрете… главата ми…
Графът се надвеси над умиращия. Но бандитът изведнъж хвана ръката му и удари камата си в гърдите му.
— Аз… съм… отмъстен — простена той.
— Подлец! — изкрещя графът и заби шпагата си в сърцето му.
Ел Валиенте бе мъртъв.
Графът разкопча дрехата си, за да огледа раната.
— Господи! — каза той. — Изглежда не е много тежка.
Фарът, който показваше входа на пристанището, светеше недалеч. Графът намери пътя без особено затруднение. Вървя повече от половин час, но все пак стигна целта си. Той забеляза в тъмното три фигури.
— Мендоса — извика графът.
— Графът! — отвърнаха едновременно три гласа. — Намерихте ли сестра си?
— Сестра си не, но един удар с кама — да — рече графът.
— — Раната веднага трябва да се превърже — каза Мендоса.
— Пивницата обаче е далеч — рече фламандецът.
— Можем да отидем на фара — съобщи гасконецът. — Ако пазачът прояви излишно упорство, ще го хвърлим в морето.
Барейо почука с дръжката на шпагата си по вратата на фара. Груб глас извика отгоре:
— Кои сте вие и какво искате?
— Веднага ни отвори! — кресна гасконецът. — Намерихме един корабокрушенец. Той умира от глад. Отвори веднага, иначе ще разбием вратата!
След малко пазачът се показа с факла в ръка.
— Къде е корабокрушенецът? — попита той.
— Ето го, идва — отвърна гасконецът, сочейки графа, воден от Мендоса.
— Но неговите дрехи са по-сухи от моите!
— Те са мокри от кръв. Стига си бъбрил. Заведи ни в твоята стая!
Пазачът се заизкачва мърморейки по стълбата и на втория етаж спря. Отвори една врата и графът влезе в стаичка само с едно легло и няколко възглавници.
— Остави факлата тук и се върни при бара — нареди гасконецът. Ако имаме нужда от теб, ще те повикаме. Херкулес, прави му компания!
Мендоса и гасконецът снеха дрехите на графа и прегледаха раната.
Графът разказа за приключението си. После продължи:
— Трябва да се действа предпазливо. Тъй като раната е лека, утре можем да се върнем при красивата гостилничарка, за да обмислим какво ще правим по-нататък.
В този момент в стаичката влезе фламандецът.
— Нося ви лоша вест — каза той. — Идват войници!
— Трябва да офейкаме веднага — рече Мендоса.
— Невъзможно е — каза фламандецът. — Войниците идват от две страни.
— Освен това, графът не може да ходи — добави гасконецът. — Но аз имам една идея…
— Далече ли са още войниците?
— На около километър и по всичко личи, че не бързат.
— Казвай идеята си, Барейо — рече графът. — Време за губене няма.
— Мендоса, ти виж дали вратата долу е добре затворена. Графе, вие останете тук. А ти, Херкулес, ела с мен. Аз отговарям за всичко.
Никой не възрази. Двамата авантюристи бързо се изкачиха по стълбата, която водеше към кулата. Те стигнаха под купола, където гореше големият фенер на фара. Пазачът седеше в един ъгъл и пушеше лулата си. Гасконецът погледна надолу. Съзря малка колона от около две дузини войници. От срещуположната страна се задаваше още една група войници.
— Искат да ни хванат в капан — съобщи гасконецът.
Той напълни пистолета си, извади шепа пиастри от джоба си и се изправи пред пазача. Пазачът изглеждаше тъй, сякаш беше погълнат изцяло от своята лула.
— Избирай, старче — рече той, като поднесе парите и оръжието под носа му. — Какво искаш — пари или олово?
— Какво значи това? — извика пазачът и скочи. — Да не възнамерявате да ме убиете?
— Нямаме такова намерение. Предлагам ти доста добра сума, но трябва да се решиш веднага. Противопоставиш ли се, не отговарям за твоя живот.
— Какво искате от мен?
— Да съблечеш най-напред старото си палто. То ми трябва. След това ще ни позволиш да те вържем и да те поставим в леглото ти.
— Предпочитам пиастрите — рече пазачът.
— Ти си разбран човек — рече гасконецът. — Ето ти парите.
Гасконецът облече дългото старо палто на пазача и постави баретата му. След това взе още димящата му лула и седна на стълбата.
Глава дванадесета
НОВАТА ХИТРОСТ НА ГАСКОНЕЦА
Двете групи, изпратени да заловят авантюристите, доближаваха фара с голяма предпазливост. Гневните им викове скоро показаха, че са стигнали водата, без да открият лодката, която търсеха. Проехтя заповеднически глас:
— Пазач! Хей, пазач!
Барейо взе факлата, наведе се над парапета и се обади:
— Кой ме вика?
