Тигърът на Трейси

— Зад склада има фургон — рече началникът. — Клетката с тигъра ще бъде натоварена на фургона. Веднага щом стане възможно, тигърът ще бъде прегледан, излекуван най-внимателно и после пуснат на свобода някъде, където няма да безпокои никого, така ли?

— Да.

— Къде ще бъде това?

— Дресьорът съобщи, че животното е родено в плен. В парка на Медисън скуеър. Трейси поиска тигърът да бъде пуснат на свобода в най-близката до Ню Йорк планина.

— Кой каза, че там няма да има опасност? — попита началникът.

— Най-близките планини са диви — рече Хузинга. — Там не живеят хора.

— Не говоря за хората — обясни Блай. — За тигъра говоря. Как ще живее той? Може да се натъкне на ловец и да го застрелят.

— Това би било случайност — рече Хузинга.

— И това ще стане, ако всичко тръгне тъй, както Трейси и ти искате да вярвате, че ще бъде. А какво ще правим, ако тигърът не се появи?

По-младият погледна по-възрастния.

— Ще трябва да ме уволните — рече Хузинга. — В такъв случай ще си подам оставката.

— И никой друг не знае, така ли? — попита Блай.

— Само вие и аз — рече Хузинга, — ако не стане, ще си подам оставката.

— А какво ще правим с Трейси и момичето, ако не стане?

— Дадох дума на д-р Скатър да ги върна и двамата в Белвю — отвърна Хузинга.

— Д-р Скатър знае ли за всичко това?

— Не, скалъпих му друга история — рече Хузинга. — Пингицър знае. Искам да кажа, знае, че Лора Лути ще се срещне с Трейси в дванайсет и половина пред „Ото Сейфанг“. Нищо повече не знае, обаче.

— Той къде е? — попита Блай.

— Трейси помоли д-р Пингицър да седи в дегустаторския отдел — рече Хузинга. — Видях го да влиза няколко минути, преди да дойдете вие.

— Какво прави там? — попита Блай.

— Трейси поиска да е там.

— Трейси знае ли, че ако нещата се провалят, ще ги върнат и двамата с момичето в Белвю?

— Не — рече Хузинга. — Точно това ме тревожи. Скрих го от него. Мисля, че е по-добре. Обаче доста се безпокоя.

Радиостанцията се обади отново в осем и половина. Все още всичко бе спокойно. Началникът телефонира на секретаря си.

— Цели два часа да няма никакви произшествия? — учуди се той. — Искам да знам какво точно се е случило, каквото и да е то. Свържи се отново с мен.

След малко секретарят се свърза с него и доложи:

— От всички постове докладваха, че нямат никакви произшествия.

— Наистина ли?

— Да, господин началник.

— Кога се е случвало такова нещо — учуди се началникът, — цял час да няма никакви произшествия в Ню Йорк?

— Не се е случвало, доколкото знам — потвърди секретарят.

— Виж ти! — обърна се Блай към Хузинга. — Нещо става. Абсолютно никакви инциденти, няма дори пияници, нито семейни скандали, ни дребни кражби, цял час никакво нарушаване на реда в Ню Йорк!

Глава 14

Отново на старата си работа, Трейси вдигаше чувалите на рамо, пренасяше ги на четирийсет ярда и после присядаше, само че сега не му бе леко.

Натоварен с поредния чувал, Трейси вървеше от далечния край, където бе складът, към стената на дегустаторската сграда. Оставеше ли чувала, все му се приискваше да влезе и да изпие едно кафе с Пебърди, Рингърт, Шивли и Пингицър — дочуваше ги да говорят, но не разбираше какво казват.

Уморяваше се много след всяко пренасяне. Всеки чувал тегнеше страхотно на рамото му. На няколко пъти коленете му почти бяха готови да се подгънат. Не разбираше защо е това. Само преди шест години работата му се струваше тъй лека! Дишаше тежко и дигнеше ли чувал да го пренася, получаваше сърцебиене.

Най-сетне спря да си почине до задния прозорец, да си помисли над своя проблем и да погледне какво става надолу по пътя.

Всичко си беше същото: асфалтът, старите тухли и камъни, избелялата дървесина, боклуджийските кофи, различните отпадъци и парчетии, осеяни наоколо, старото упорито дърво, няколкото бурена, ниският тухлен свод на постройката от другата страна на пътя, купищата изпокъртени тухли, две от тях останали и досега на земята.

Искаше му се да си даде по-дълга почивка, за да погледа жалката картина. Някога всичко бе ново, обещаващо, блестящо и чисто, а сега — покъртително.

И все пак, следващия път той отново закопня да го види — с копнежа на влюбения по тежко болната любима.

На връщане, след петия чувал, обърна отново очи към тази гледка и в нея почна да открива красота, а нарамвайки шестия чувал, за пръв път можа да го стори, без да изпъшка.

Вече вървеше по-леко и когато го остави, дочу Пингицър и другите да се смеят.

Следния път, когато погледна отново нататък, дървото му се стори красиво. Усмихна се, помислил си от колко време расте там — положително повече от шест години — защото и тогава го бе забелязал. Листата му не бяха зелени, но това бе, защото корените му нямаха достатъчно земя да се разпрострат, а за клоните липсваше простор. Но макар и хилаво, то си беше там и беше дърво. По всяка вероятност неговото търпение от време на време бе възнаграждавано от долетяла птичка, която го поздравяваше и отлиташе, а понякога дори оставаше да си построи гнездо в него. Дървото си съществуваше, в това нямаше съмнение. Бе съществувало дълго време и сега още си беше там. Стъблото му бе силно и жилаво, тук-там понатъртено, но въпреки това все още здраво.

С всеки чувал на Трейси му ставаше все по-леко и по-леко — да го вдига и пренася до стената на дегустаторската сграда. А вдигането и пренасянето на деветия чувал бе вече нищо работа.

Стана девет часа, до дванайсет го чакаше още цял куп работа, но Трейси се отби при дегустаторите.

Мъжете седяха около кръглата маса, всеки със сребърна чаша кафе пред себе си, а кафето на Пингицър тъкмо се процеждаше.

— М-да, тъкмо навреме — рече Пингицър. — Това кафе тук е моя отдавнашна идея, още от Виена. — Той наля чаша за Трейси, подаде му я, Трейси я пое и отпи от кафето. Задържа го за малко да усети вкуса му, после пак отпи.

— Хубаво е — рече той.

— Моя собствена идея — каза Пингицър. — От Виена.

Трейси се заразхожда из стаята, слушайки разговора им, както правеше преди шест години. Когато чашата му свърши, подаде я на Шивли, който му отля от своята чаша. Кафето на Шивли също бе хубаво.

— М-да, това е силата на младостта. Това е илюзията на младостта. Прекрасна илюзия — рече Пингицър. — Беше време във Виена, когато и Пингицър имаше такава сила и такива илюзии. Беше прекрасно време, прекрасна сила, прекрасна илюзия. М-да. Ето ви Пингицър, седемдесет и две годишен, който не иска да работи повече, иска да има прекрасни илюзии.

— След малко пак ще дойда — рече Трейси.

Отиде направо до прозореца да погледне още веднъж към пътя. Имаше да мисли много за това, което му се искаше да стане и колкото може по-бавно, но и не след повече от час-два. Времето винаги го бе