Тигърът на Трейси

Уилям СароянТигърът на Трейси

Глава 1

Томас Трейси имаше тигър.

Всъщност това бе черна пантера, но все толкова, той си я смяташе за тигър.

Имаше бели зъби.

Ето как се сдоби той със своя тигър:

Когато беше тригодишен и съдеше за нещата само но звука, някой бе издумал тигър! Каквото и да означаваше тигър!, Трейси поиска да си има свой собствен.

Един ден се разхождаше с баща си из града и на витрината на един рибарски ресторант нещо спря погледа му.

— Купи ми този тигър — рече той.

— Това е рак — отвърна баща му.

— Не го искам тогава — рече Трейси.

Няколко години по-късно Трейси отиде в зоологическата градина с майка си и видя истински тигър в клетка. Напомняше малко тигъра от думата, но все пак и това не бе неговият тигър.

С течение на годините Трейси виждаше на картинка всякакви животни — в речници, рисунки, енциклопедии и филми. Сред тези животни дебнеха и много черни пантери, но Трейси ни веднъж не видя в тях своя собствен тигър.

Един ден обаче Трейси най-неочаквано застана лице срещу лице със своя тигър. Беше петнайсетгодишен, отишъл бе сам в зоопарка, пушеше цигара и се закачаше с момичетата.

Животното бе спяща черна пантера, която внезапно се събуди, дигна глава, впери очи право в Трейси, изправи се на краката си, изръмжа, както ръмжат черните пантери, произнасяйки нещо като Ауъъъъ, отиде до ъгъла на клетката, спря миг, взирайки се в Трейси, и после се върна обратно на платформата, на която спеше. Там се отпусна тежко на дъските и се загледа далеч в пространството, далеч толкова години и мили в пространството, колкото години и мили може да има то.

На свой ред Трейси също бе зяпнал пантерата. Взира се в нея около пет минути, после изплю цигарата, изкашля се, храчи и излезе от зоопарка.

— Това е моят тигър — реши той.

И повече никога не отиде в зоопарка да види още веднъж своя тигър — нямаше нужда. Той вече го притежаваше. Беше си го присвоил напълно през онези пет минути, когато го гледаше втренчен в безкрайността с ужасното си тигърско отчаяние и достойнство.

Глава 2

Като стана на двайсет и една, Трейси замина с тигъра си за Ню Йорк. Там, на пазарището Уошингтън на Уорън стрийт, почна работа във фирмата на Ото Сейфанг, занимаваща се с внос на кафе. Повечето предприятия в този район бяха продоволствени магазини, тъй че освен дето пиеше безплатно кафе — в дегустаторския отдел, — Трейси можеше и да яде безплатно плодове и зеленчуци. Заплатата за неквалифицираната работа, която вършеше Трейси, бе ниска, но самата работа макар и тежка, беше добра. Отначало не му беше лесно да премята на гръб тежките по сто паунда чували с кафеени зърна и да ги носи на петдесет ярда, но след седмица това стана нищо за него и дори тигърът се удивляваше на лекотата, с която ги пренасяше Трейси.

Един ден Трейси отиде при своя пряк началник на име Валора да поговори за бъдещето си.

— Искам да стана дегустатор — заяви Трейси.

— Кой ти каза? — рече Валора.

— Кой какво да ми е казал?

— Кой ти каза да станеш дегустатор?

— Никой.

— Какво разбираш от дегустиране? — запита Валора.

— Обичам кафето — отвърна Трейси.

— Какво разбираш от дегустиране? — повтори Валора.

— Пробвах малко в дегустаторския отдел.

— И ти като всички, които не са от професията, си ял в дегустаторския отдел кафе с понички — рече Валора.

— Мога да различавам кога кафето е лошо и кога хубаво — рече Трейси.

— По какво разбираш?

— По вкуса.

— Имаме трима дегустатори — Нимо, Пебърди и Рингърт — рече Валора. — Работят в „Ото Сейфанг“ от двайсет и пет, трийсет и пет и четирийсет и една години. Ти откога работиш във фирмата?

— От две седмици.

— И искаш да станеш дегустатор?

— Да, господине.

— И искаш да стигнеш върха на стълбата за две седмици?

— Да, господине.

— И не искаш да си чакаш реда?

— Не, господине.

В това време в канцеларията влезе самият Ото Сейфанг. Валора скочи от стола си, но на Ото Сейфанг, седемдесетгодишен мъж, това му беше неприятно. Той каза:

— Седни, Валора! Продължавай!

— Да продължавам? — попита Валора.

— Хайде, продължавай, откъдето те прекъснах, и не се прави на глухоням — рече Ото Сейфанг.

— Говорехме с това момче тук — иска да работи като дегустатор.

— После?

— Той е при нас от две седмици, а иска да става дегустатор.

— Продължавайте си разговора — рече Ото Сейфанг.

— Да, господине — каза Валора и се обърна към Трейси. — Само след две седмици — рече той — искаш да получиш служба, с каквато Нимо, Пебърди и Рингърт се сдобиха едва след двайсет, двайсет и пет и трийсет години работа за фирмата? Така ли?

— Да, господине — отвърна Трейси.

— И искаш да постъпиш при Ото Сейфанг точно като такъв и да получиш най-добрата работа?

— Да, господине.

— И знаеш всичко за вкуса на кафето?

— Да, господине.

— Какъв вкус има хубавото кафе?

— На кафе.

— Какъв вкус има най-хубавото кафе?

— На хубаво кафе.

— Каква е разликата между хубаво кафе и най- хубавото кафе?

— В рекламата.

Валора се обърна към Ото Сейфанг, колкото да каже:

— Какво смятате да нравите с такъв хитрец от провинцията?

Но Ото Сейфанг явно не споделяше становището на Валора. Просто го чакаше да продължи.

— В дегустаторския отдел няма никакви вакантни места — рече Валора.

— А кога ще има? — попита Трейси.

— Като умре Нимо — рече Валора. — Само че при Ото Сейфанг за това място преди теб чакат още