На другия ден поехме рано на път и аз използвах всички номера, за които се сетих, за да съкратим пътя си през Сенките и да стигнем по-скоро у дома. У дома… Наистина беше хубаво да се завръщаш вкъщи — въпреки приказките на Шаск за моите роднини. Нямах представа, че Амбър ще ми липсва толкова. Безброй пъти съм бил далече за къде-къде по-дълго време, но обикновено имах поне приблизителна представа кога ще се завърна. Затворът в двора на Хаос обаче не е място, където човек би могъл да прави подобни догадки.
Така че ние се втурнахме — вятър над равнината, огън в планините, вода по стръмна урва. Същата вечер почувствах как се надига съпротивлението, което започва да усеща всеки, навлязъл в онази част от Сенките, която граничи с Амбър. Опитах се да стигна чак до границата, ала не успях. Прекарахме нощта близо до място, където преди минаваше Черният път. Сега там нямаше и следа от него.
На другия ден пътувахме по-бавно, ала край нас изникваха все по-познати Сенки. Нощта прекарахме в Гората на Ардън, но Джулиан не ни намери. Може би сънувах зова на ловния му рог, а може би в просъница го чух да отеква в далечината. И макар че звукът му често е прелюдия към смърт и разруха, той просто ме накара да почувствам носталгия. Най-сетне бях наближил дома си.
На другата сутрин се събудих преди изгрева. Шаск, разбира се, все още беше син гущер, свит на кълбо до ствола на грамадно дърво. Така че си направих чай, а после изядох една ябълка. Провизиите ни бяха на привършване, но скоро щяхме да се озовем в земята на изобилието.
Щом слънцето изгря, Шаск бавно се разгъна. Нахраних го с останалите ябълки и събрах багажа си.
Не след дълго потеглихме — пътувахме бавно, без да се пресилваме защото по избрания от мене път ни очакваше доста стръмно изкачване. Когато за първи път спряхме да починем, пожелах да се превърне отново в кон и той се подчини. Май формата нямаше чак толкова голямо значение за него, затова го помолих да остане такъв. Исках да покажа красотата му в този облик.
— Щом пристигнем, веднага ли смяташ да се връщаш? — попитах го аз.
— Исках да поговорим за това — отвърна той. — В двора на Хаос напоследък нещата се пообъркаха и в момента на практика не принадлежа на никого.
— Ами?
— Ще имаш нужда от добър кон, господарю Коруин.
— Да, убеден съм.
— Бих искал да се кандидатирам за длъжността за неопределено време.
— За мене е чест — отговорих аз. — Ти далеч не си случаен кон.
— Не съм.
Същия следобед изкачихме Колвир, а само след няколко часа вече бяхме в двореца на Амбър. Намерих добра ясла за Шаск, натимарих го, нахраних го и го оставих да се вкамени и да си почине. Намерих табелка, напрасках върху нея името на Шаск и моето собствено и я окачих на вратата.
— Ще се видим по-късно — рекох аз.
— Както кажеш, господарю. Както кажеш.
Излязох от обора и тръгнах към двореца. Денят беше влажен и облачен, от морето подухваше хладен ветрец. Досега никой не ме беше забелязал.
Влязох през кухнята — в момента там дежуреше нова смяна. Никой не ме разпозна и определено не събудих съмнения. Или поне отвърнаха на поздрава ми с дължимото уважение и не възразиха, когато напъхах няколко плода в джобовете си. Наистина, попитаха ме дали нося пратка за някого от господарите. Аз отговорих с „да“ и наредих да изпратят бутилка вино и заедно с нея — едно пиле. Главният готвач на следобедната смяна — рижава дама на име Клеър — ме заоглежда по-настоятелно, а погледът й току се плъзгаше към сребърната роза, с която бе закопчано наметалото ми. Не исках още сега да разкривам самоличността си, пък и си мислех, че те ще се страхуват да гадаят поне няколко часа. Действително ми се искаше да си почина малко и просто да се порадвам, че съм се върнал. Затова казах едно „благодаря“ и се запътих към покоите си.
Заизкачвах се по задното стълбище, което прислугата използваше, за да не се натрапва, а ние — когато искахме да се промъкнем, без някой да ни излови.
Стигнах донякъде и забелязах, че пътят е преграден с магарета за рязане на дърва. По стълбите бяха пръснати инструменти, макар че наоколо не се мяркаха никакви работници. Не можех да преценя дали част от старото стълбище просто не беше издържала и се бе срутила или пък някаква друга сила е била призована да се стовари върху него.
Върнах се обратно, пресякох алеята и се заизкачвах по парадното стълбище. Докато вървях нагоре, забелязах и външни поправки — включително цели съборени стени и части от етажи. Много стаи бяха просто открити. Забързах — исках да се уверя, че моите покои не са сред тях.
За щастие не бяха. Тъкмо понечих да вляза и един рижав здравеняк се показа иззад ъгъла и тръгна право към мен. Свих рамене. Без съмнение, някой високопоставен гост…
— Коруин! — провикна се той. — Какво правиш тук?
Щом се приближи, забелязах, че ме разглежда много внимателно. Не му останах длъжен.
— Не съм убеден, че имам честта… — подхванах аз.
— О, я стига, Коруин! — прекъсна ме той. — Много ме изненада. Мислех, че си при твоя Лабиринт и шевролета, модел 57-ма.
Поклатих глава.
— Не съм убеден, че ви разбирам — казах му. Той присви очи.
— Значи ти не си дух на Лабиринта?
— Мерлин ми е говорил за тях — отговорих аз. — След като успя да издейства да ме освободят от двора на Хаос. Но никога не съм срещал такъв.
Навих левия си ръкав.
— Порежете ме. Кървя.
Докато оглеждаше ръката ми, погледът му беше повече от сериозен. За миг ми се стори, че ще я сграбчи и ще ме повлече нанякъде.
— Добре — най-накрая отрони той. — Аз само така. За по-сигурно.
— Все още не зная с кого разговарям — напомних му. Той се поклони.
— Извинявай. Аз съм Люк от Кашфа, понякога наричан Риналдо I, крал на Кашфа. Ако ти си онзи, за когото се представяш, аз съм твой племенник. Моят баща е брат ти Бранд.
Вгледах се в него и забелязах приликата. Протегнах ръката си още по-напред.
— Режи! — наредих му аз.
— Говориш сериозно.
— Ужасно си прав.
Той измъкна ловджийски нож от колана си и ме погледна в очите. Кимнах. Леко докосна ръката ми с върха на ножа — и не последва нищо. Тоест, последва нещо, ала то не беше нито желано, нито съвсем очаквано.
Върхът на ножа му сякаш потъна на около сантиметър в ръката ми. Продължи навътре и най-накрая я прониза. Но кръв не бликна.
Той опита отново. Нищо.
— По дяволите! — възкликна. — Не разбирам! Ако беше дух на Лабиринта, поне щяхме да го усетим. Но по тебе няма дори белег!
— Може ли да ми заемеш ножа си? — помолих аз.
— Естествено.
Той ми го подаде. Поех го и го заразглеждах. Забих го в ръката си и го дръпнах нагоре — около два сантиметра. Бликна кръв. — Проклет да съм! — изруга Люк. — Какво става?!
— Бих казал, че е заклинание, което явно съм прихванал неотдавна, когато пренощувах в Танцуващите планини — обясних аз.
— Хммм… — Люк се замисли. — Никога не съм имал удоволствието, но съм чувал разни истории за това място. Не зная никакви прости начини за вдигане на тези заклинания. Стаята ми е ей там, отпред — той махна на юг. — Ако искаш, отбий се, ще видя какво мога да измисля. Баща ми и майка ми, Джасра, са ме учили на магията на Хаос.
Свих рамене.
