Роджър Зелазни
Коридорът на огледалата
Никой от двама ни не беше забелязал нещо да се е променило, докато половин дузина мъже не изскочиха пред нас из засада.
Заедно с Шаск бяхме прекарали нощта в Танцуващите планини и там бях станал свидетел на странна игра между Дуоркин и Сухай. Бях чувал какви ли не невероятна истории за онова, което се случвало на хора, пренощували там. Не че в случая разполагах с кой знае какъв избор — вилнееше буря, аз бях капнал от умора, а животното, което яздех, се беше превърнало в камък. Не знам какво излезе в крайна сметка от тази игра, въпреки че и аз бях косвено споменат като участник. И все още се чудя. На другата сутрин с моят син кон прекосихме Сенчестата граница между Амбър и Хаос. Шаск беше ездитно животно от Сенките — моят син Мерлин го бе намерил в кралския обор на Хаос. В момента Шаск бе приел облика на гигантски син гушер и заедно си пеехме песни от различни времена и краища.
Двама мъже се надигнаха измежду скалите и застанаха от двете ни страни с насочени към нас арбалети. Още двама ни преградиха пътя — единият държеше лък, а другият — доста красив на вид меч, без съмнение краден, тъй като бе съвсем очевидно с какво си изкарва прехраната този момък.
— Спрете и няма да пострадате! — изкомандва мъжът с меча.
Дръпнах юздите.
— Ако е за пари, тъкмо сега нямам и пукнат грош — отговорих аз. — Пък се съмнявам, че някои от вас би могъл да язди това животно или би му се искало да го яхне.
— Е… Може би да, може би не — рече предводителят им. — Само че това, нашето, си е мъчна работа, затова вземаме каквото ни е паднало.
— Не е хубаво да обирате хората до шушка — казах аз. — Някои са злопаметни.
— Повечето не могат да излязат оттук.
— Това ми прилича на смъртна присъда.
Онзи сви рамене.
— Този твой меч доста ми харесва. Я дай да го видим.
— Не мисля, че идеята е добра — възразих му аз.
— И защо така?
— Ако го извадя, току-виж съм те убил.
Той се разсмя.
— Можем да го вземем и от трупа ти — и той се огледа наляво и надясно.
— Може — съгласих се аз.
— Я да го видим тогава.
— Щом настояваш.
Извадих Грейсуондир. Мечът звънна и запя. Издигна се във въздуха и очите на мъжа пред мене се разширяха, когато острието описа дъга, изчислена така, че да се пресече с врата му. И неговият меч блесна в мига, когато моят премина през врата му и продължи. Той замахна към Шаск и острието му премина през рамото на животното. Ничий удар не навреди на противника.
— Ти да не си магьосник?! — попита той, когато отново замахнах и стоварих върху него удар, който иначе би му отсякъл ръката. Само дето острието ми просто се плъзна през нея, без да го нараня.
— Но не точно от онези, дето правят такива неща. Ами ти?
— Не съм — отговори той и замахна отново. — Ама какво става?!
— Нищо — отвърнах аз. — Върви досаждай на някой друг. Дръпнах юздите и Шаск пое напред. — Застреляйте го! — кресна предводителят.
Мъжете от двете страни на пътя отпуснаха тетивите на своите арбалети, същото направи и онзи пред мен. И четирите стрели, долетели отстрани, минаха през Шаск — трима от мъжете нараниха или убиха застаналия срещу тях. Стрелата, долетяла отпред, премина през мене, без да ми причини никаква болка или притеснение. Предводителят им отново замахна с меча си, но не постигна нищо.
— Давай — пришпорих Шаск и продължихме нататък, без да обръщаме внимание на ругатните им.
— Май попаднахме в доста странно положение — отбелязах аз.
Звярът кимна.
— Поне не успяхме да си навлечем неприятности — продължих.
— Смешна работа — имам чувството, че на драго сърце бих си ги навлякъл — обади се Шаск.
Изкисках се.
— Може би да, може би не. Чудя се колко ли време трае това заклинание?
— Може би трябва да го вдигнем.
— Да бе! Пак да се мъча!
— Ударите нямат значение — вярно казваш.
— Без съмнение, като се върнем в Амбър все някой ще знае какво трябва да се направи.
— Надявам се.
Продължихме нататък. До края на деня не срещнахме никакви други хора. Усещах скалите под себе си, когато същата вечер се увих в наметалото си и се приготвих за сън. Защо ги усещах, след като не усетих нито меча, нито стрелите? Беше твърде късно да питам Шаск дали е усетил нещо, защото той вече се беше вкаменил.
Прозях се и се протегнах. Стиснах дръжката на Грейсуондир и го измъкнах донякъде от ножницата, но не усетих нищо необичайно под пръстите си. Прибрах го обратно и заспах.
След сутрешния ми тоалет продължихме нататък. Шаск се справяше добре със зъберите — толкова добре, колкото и повечето ездитни животни в Амбър. В някои отношения беше дори по-добър. Препускахме през бясно променящ се пейзаж. Мислите ми летяха напред, към Амбър, и се връщаха към времето, което бях прекарал затворен в двора на Хаос. Чувствителността ми се бе изострила до много висока степен и започнах да се чудя дали това — наред с другите ми странни занимания — не беше довело до моята неуязвимост. Предположих, че сигурно наистина е оказало известно влияние, но по-скоро имах чувството, че в най-голяма степен това е дар от Танцуващите планини.
— Чудя се какво ли представлява и откъде е дошло? — произнесох на глас.
— От родината ти, бас държа — отвърна Шаск. — И оставено специално за теб.
— Защо реши така?
— Докато пътувахме, ми разказа доста неща за семейството си. Аз не бих им се доверявал.
— Всичко това е минало.
— Кой знае какво е станало, докато си отсъствал? Старите навици се връщат лесно.
— Човек би трябвало да има сериозна причина да направи нещо подобно.
— Знаеш, че поне един от тях има доста основателна причина.
— Възможно е. Но не ми изглежда вероятно. Доста време ме нямаше и малцина знаят, че вече съм свободен.
— Ами разпитай ги тогава — тези, малцината.
— Ще видим.
— Просто се опитвам да ти помогна.
— Продължавай да опитваш. Да кажем… Какво искаш да правиш, след като се върнем в Амбър?
— Още не съм решил. Поначало си падам малко скитник.
Разсмях се.
— Определено ми харесваш! Щом чувствата ти са толкова непривични за звяр, то как бих могъл да ти се отплатя за возенето?
— Изчакай. Имам чувството, че съдбата ще се погрижи за това.
— Така да е. Но ако дотогава ти хрумне нещо друго, само ми кажи.
— За мене е чест да ти помагам, господарю Коруин. Приеми го така.
— Добре. Благодаря ти.
Минавахме Сянка след Сянка. Слънца побягваха назад, бури ни връхлитаха от прекрасните небеса. Играехме си с нощта, която би могла да хване в капана си някои не толкова ловки пътешественици, намерихме кратък сумрак и седнахме да похапнем. Не след дълго Шаск отново се вкамени. През тази нощ нищо не ни нападна.
