— Какво ще кажеш? — попитах го аз.
— Според мене трябва да отидем, без да се съпротивляваме — отговори той. — И щом открием кой стои зад всичко това — да го разкъсаме с нажежени щипци.
— Харесва ми начинът ти на мислене — казах му. — Дирдри, води ни.
— Имам лошо предчувствие, Коруин.
— Щом, както каза, нямаш никакъв избор, то има ли значение? Води ни, сестричке. Води ни.
Тя ме хвана за ръката. Светът около нас се завъртя.
Някой ми дължеше едно пиле и бутилка вино. Смятах да си прибера дълга.
Събудих се на място, което приличаше на полянка под лунно небе. Задържах очите си полуотворени и продължих да лежа, без да помръдвам. Нямаше смисъл да издавам, че съм буден.
Много, много бавно извърнах очи. Дирдри не се виждаше никъде. Периферното зрение ми съобщи, че надясно гори огън и около него са насядали някакви хора.
Извърнах очи наляво и мярнах Люк. Май наблизо нямаше други хора.
— Буден ли си? — прошепнах му.
— Аха.
— Наблизо няма никой — осведомих го аз и се надигнах. — Освен неколцината, насядали около огъня отдясно. Може и да намерим път, който извежда оттук, да го хванем с картите или през Сенките и така да осуетим ритуала. Иначе ще попаднем в капана.
Люк облиза пръста си и го вдигна във въздуха, сякаш проверяваше откъде духа вятърът.
— Мисля, че сме навлезли в последователност от събития, която ни е необходима — рече той.
— И ще ни доведе до смърт?
— Не зная. Но според мене не можем да избягаме. Той се изправи на крака.
— Не е заради двубоя, а заради познанството — казах аз. — Никак не ми се иска да се бия точно с тебе.
— И на мене. Искаш ли да хвърлим ези-тура? — предложи спътникът ми.
— Ези — махаме се. Тура — отиваме там да проверим за какво става въпрос.
— Съгласен съм — и той бръкна в джоба си и извади петаче.
— Предоставям ти честта — казах.
Люк подхвърли монетата. И двамата се отпуснахме на колене.
— Тура — обади се той. — Два от три пъти?
— Не — поклатих глава. — Да вървим.
Рижият прибра петачето в джоба си, заобиколихме и се приближихме до огъня.
— Само към дузина са. Можем да се справим с тях — прошепна ми той.
— Не ми изглеждат особено враждебно настроени.
— Прав си.
Щом се приближихме, кимнах и им заговорих на шари.
— Здравейте — поздравих. — Аз съм Коруин от Амбър, а това е Риналдо I, крал на Кашфа, известен също и като Люк. Случайно да ни очакват тук?
Един по-възрастен мъж, който седеше до огъня и го ръчкаше с пръчка, се изправи и се поклони.
— Името ми е Райс — представи се той. — Ние сме свидетелите.
— За кого свидетелствате? — попита Люк.
— Не знаем имената им. Бяха двама, с качулки. Според мене единият беше жена… Бихме ви предложили да хапнете и да пийнете, преди да се започне…
— Да — отговорих аз. — Не успях да обядвам заради всичко това. Дайте ми да хапна.
— И аз бих похапнал — добави Люк.
Мъжът и двама от придружителите му донесоха месо, ябълки, сирене, хляб и паници с червено вино. Докато се хранехме, попитах Райс:
— Можеш ли да ми кажеш какво ще става по-нататък?
— Разбира се — отговори той. — Казаха ми. Ако, щом свършите с яденето, двамата заобиколите от другата страна на огъня, ще ви се подскаже какво трябва да направите.
Засмях се, после свих рамене.
— Добре — съгласих се аз.
Щом приключих с яденето, погледнах Люк. Той се усмихна.
— Ако трябва да им изпеем нещо, за да им се отблагодарим за вечерята — каза той, — по-добре им разиграем десетминутно представление и да приключваме.
Кимнах.
— Звучи ми добре.
Дръпнахме чиниите си встрани, станахме, приближихме се до огъня и го заобиколихме…
— Готов ли си? — попитах аз.
— Готов съм, защо да не съм?
Извадихме мечовете си, отстъпихме. Крачка назад, поздрав. Когато музиката засвири, и двамата се разсмяхме. Изведнъж усетих, че нападам, въпреки че бях решил да изчакам атаката и да впрегна цялата си енергия в нейното отбиване. Движението ми беше необмислено, но адски бързо и сръчно.
— Люк — обадих се аз, когато той отби. — Мечът ми се изплъзва от контрол. Внимавай. Става нещо странно.
— Знам — отговори той и нанесе забележителен удар. — И аз нямах точно такова намерение.
Отбих и замахнах дори още по-бързо. Той отстъпи назад.
— Не е зле — каза ми и аз усетих, че нещо в ръката ми се отпуска. Отново бях започнал да се бия сам, по своя воля, без външен контрол. Оставаше заплахата, че всеки миг може да бъде възстановен.
Внезапно разбрах, че вече действаме доста свободно. Хвана ме страх — ако не се биех с достатъчно злоба, можеше пак да поемат контрола над действията ми. Ако пък се биех, имаше опасност да се увлека и да нанеса спонтанен удар в неподходящия момент. Доста се изплаших.
— Люк, ако и с тебе става горе-долу същото, което и с мене, това никак, ама никак не ми харесва! — казах.
— Нито пък на мен! — процеди той.
Погледнах отново отвъд огъня. Двама души с качулки бяха застанали сред другите. Не бяха кой знае колко едри, а под качулката на единия се виждаше нещо бяло.
— Публиката се е увеличила — обадих се аз.
Люк хвърли поглед нататък. Успях да задържа подлия си удар с доста големи усилия. Отново се вкопчихме в здрава схватка и той поклати глава.
— Не можах да ги позная — нито единия, нито другия — сподели той.
— Цялата работа се очертава малко по-сериозна, отколкото си мислех.
— Аха.
— И двамата можем да понесем доста удари и после да се съвземем.
— Прав си.
Мечовете ни продължават да пеят. От време на време някой от нас получаваше одобрителни възгласи.
— Какво ще кажеш да се раним един друг, а после да се проснем на земята и да изчакаме какво ще отсъдят? — попита Люк. — И ако някой от тях се приближи достатъчно, му се нахвърлим — ей така, за майтап.
— Става — съгласих се аз. — Ако си пооткриеш малко лявото рамо, ще мога да го целна точно по средата. Обаче преди да се тръшнем, нека им разиграем едно свирепо мушкане с мечове. С удари по главите и ръцете. От лесничките.
— Дадено. И колкото се може по-едновременно.
И така, продължихме да се бием. Малко се поувлякох, замахвах все по-бързо и по-бързо. И защо не? Това си беше игра.
Изведнъж тялото ми извърши движение, което не бях му заповядал да прави. Очите на Люк се разшириха, щом кръвта шурна и Грейсуондир премина през цялото му рамо. Миг по-късно Уеруиндъл прониза гърдите ми.
