— Порежи Люк.
Люк кимна и аз порязах китката му с Грейсуондир. Появи се тънък разрез и мигом почервеня. Песента на мечовете ни се издигна и стихна. Прибрах Грейсуондир, за да я накарам да млъкне. Люк направи същото с Уеруиндъл.
— От това трябва да научим нещо — обади се Люк. — Но проклет да съм, ако разбирам какво.
— Тези мечове са брат и сестра, нали разбираш, и ги свързва определена магия. Всъщност, свързва ги мощна тайна — рече Оберон. — Кажи му, Коруин.
— Това е опасна тайна, сър.
— Време е вече да бъде разкрита. Кажи му.
— Добре — съгласях се аз. — Още в самото начало на Сътворението боговете имали няколко пръстена, които техните най-добри рицари използвали за стабилизиране на Сенките.
— Знам за тях — каза Люк. — Мерлин носи корда на китката си.
— Да, наистина — кимнах. — Всеки от тях притежава способността да извлича силата от много източници в много Сенки. Всички те са различни.
— Така каза и Мерлин.
— Нашите са били претопени в мечове и са си останали такива.
— О? — учуди се Люк. — И какво още знаеш?
— Какъв извод си правите от факта, че те могат да ви поразят, когато никое друго оръжие не може?
— По някакъв начин участват в магията — дръзнах да предположа.
— Точно така — потвърди Оберон. — Какъвто и сблъсък да ви предстои, без значение на коя страна сте, ще ви трябва много екзотична защита срещу чудатата сила на някой като Джърт.
— Джърт ли? — политах аз.
— По-късно ще ти обясня — обади се Люк.
Кимнах.
— Но как да използваме тази защита? И как отново да се върнем в състоянието, при което всяко оръжие може да ни прониже? — попитах аз.
— Няма да ви кажа — отговори Оберон, — но някой тук би трябвало да може да ви го обясни. Каквото и да стане оттук-нататък, и двамата имате моята благословия. Макар че едва ли струва много в днешно време.
Поклонихме се и му благодарихме. Когато отново погледнахме нагоре, той беше изчезнал.
— Страхотно — обадих се аз. — Няма и час, откакто съм се върнал, а пак съм забъркан в двусмислиците на Амбър.
Люк кимна.
— Както личи и в Хаос, и в Кашфа е също толкова зле — рече той. — Може би висшата функция на държавата е да бълва неразрешими задачи.
Продължих нататък с усмивка, като се оглеждахме в десетки локви от светлина. Известно време не се случваше нищо, докато в една червена овална рамка отляво изникна познато лице.
— Коруин, колко се радвам! — възкликна тя.
— Дара!
— Като че ли подсъзнателното ми желание е по-силно от това на всички, които ти желаят злото — каза тя. — Така че ще ти съобщя най-хубавата от всички новини.
— Да?
— Виждам един от вас, пронизан от меча на другия. Каква радост!
— Нямам намерение да убивам този момък — казах аз.
— И обратното важи — обади се Люк.
— Ах, тъкмо в това е смъртоносната му красота! — изчурулика тя. — Един от вас трябва да прониже другия, за да може оцелелият отново да се сдобие с изгубеното си качество — уязвимостта!
— Благодаря, но ще намеря друг начин — обади се Люк. — Майка ми, Джасра, беше доста добра магьосница.
Смехът й прозвуча така, сякаш някое от огледалата се беше пръснало.
— Джасра! Та тя беше една от прислужниците ми! Каквото знае за Изкуството, го е подслушала, докато аз работех. Не е лишена от талант, но й липсва пълното образование.
— Баща ми довърши обучението й — отвърна Люк.
Докато се взираше в спътника ми, веселието изчезна от лицето й.
— Добре — каза най-сетне тя. — Заставам на твоя страна, сине на Бранд. Не виждам друг начин да се разреши ситуацията — освен онзи, който ви посочих. Тъй като нямам нищо против тебе, надявам се да те видя победител.
— Благодаря — отговори той, — обаче нямам никакво намерение да се бия с чичо си. Все някой трябва да е способен да вдигне това заклинание.
— Самите мечове ви въвлякоха в това — каза тя. — Те ще ви принудят да влезете в двубой. По-силни са от магията на смъртните.
— Благодаря за съветите — отвърна Люк. — Някои от тях могат и да свършат работа — и той й намигна. Тя се изчерви — не очаквах да реагира точно така — и изчезна.
— Не ми харесва как се развиват нещата — обадих се аз.
— Нито пък на мен. Не можем ли просто да се обърнем и да излезем?
— Коридорът те всмуква — обясних му. — Просто измъкни каквото можеш от него — това е най-добрият съвет, който съм получавал в тази насока.
Изминахме около три метра покрай някои наистина прекрасни образци на огледалния занаят, както и покрай няколко стари стъкла, очукани и мътни.
Едно огледало от страната на Люк, покрито с жълт лак, изписано с китайски йероглифи и нащърбено тук-там, ни накара да замръзнем на място. Прокънтя тътнещият глас на покойния ми брат Ерик.
— Виждам каква съдба ви чака! — отекна гръмовният му смях. — И виждам мястото, където е отредено да ви сполети! Интересен двубой ще е, братко. Ако чуеш някой да се смее, докато лежиш и умираш, да знаеш, че съм аз.
— Ти вечно се майтапиш — отговорих му аз. — Между другото, почивай в мир. Така де, нали си герой.
Ерик се взря в лицето ми.
— Лудият ми брат! — рече той, извърна глава и изчезна.
— Това беше Ерик, който е царувал тук за кратко, нали? — попита Люк.
Кимнах.
— Лудият ми брат — казах и аз.
Продължихме напред. От огледало в стоманена рамка, украсена с рози от ръжда, се показа изящна ръка.
Спрях и бързо се извърнах — усетих кого ще видя още преди да съм я зърнал.
— Дирдри…
— Коруин — меко отвърна тя.
— Знаеш ли какво се случи, докато вървяхме?
Тя кимна.
— Доколко е вярно и доколко ни баламосват? — попитах.
— Не зная, но според мене и никой от останалите не знае със сигурност.
— Благодаря ти. Приемам всякакви успокоения. И сега какво?
— Ако всеки се вкопчи в ръката на другия, преходът ще е по-лесен.
— Какъв преход?
— Не можете да напуснете този коридор по своя воля. Ще бъдете отведени право на арената за двубоя.
— От теб ли, любов моя?
— Нямам никакъв избор…
Кимнах. Вкопчих се в ръката на Люк.
