ли? Ще ти отговоря с едно изречение: изминали са двеста години. Това е станало, а останалото е само последствие от този факт… Трябва да ни бъдете благодарни, че ви насочихме към нас. Истинска щастлива случайност беше, че приехме вашите сигнали. Отдавна никой не ви чакаше, всички бяха забравили за вас… А това, което ви предлагаме сега, е единственото предложение, което можем да ви направим, и единствената възможност… Трябва да приемете! Друг изход няма!
— Какво е станало? — настояваше упорито Паво, все още надвесен над дребния човечец от Луната. — Заразена биосфера? Отровени води и въздух? Радиоактивност?
— Не, не! — Притиснат до стената, Дребния се извиваше като змиорка и страхливо пулеше очи. Очевидно беше, че тази неприятна мисия му е дошла до гуша. — Нещо съвсем друго…
— Кога? — отсякох аз.
— Трудно ми е да определя… Всичко е продължило десетки години. Тук сме от няколко поколения.
— Значи, на Земята… Там вече… никого ли няма? — Гласът на Луза беше неестествено пресипнал.
— Има… Те са там и ще останат още дълго… Трябва да изчакаме тук, да запазим човешката цивилизация, докато не изчезне и последният от тях…
— Кои са тези „те“? Не можеш ли да се изразяваш по-ясно? — изръмжа Бен, който се люлееше на стола си. — Да не би да са… чужди?
— Не, не е имало и няма никакви извънземни. Те са, хора или може би… би трябвало да кажа… Е, всъщност уж са хора, но… — Дребния съвсем се уплете. Току хвърляше уплашени погледи към огромния Паво, надвесил се над него зловещо. — Разберете ме! Аз съм само ваш наставник, определен от СЕК… Нямам никакви пълномощия, не отговарям за никакви решения, взети по отношение на вас, или за каквото и да било тук. Дори не знам всичко, родил съм се тук, в Селището, никога никъде не съм бил. Не съм виждал с очите си нито Земята, нито онези. Съмнявам се дали изобщо тук има някой, който да ги познава, който да е бил там… Може би някои от членовете на СЕК, но е било много отдавна. Те са много стари, май че по-рано са прескачали дотам понякога, но сега… Знам само, че това е забранено, че трябва да чакаме, защото там не може да се живее. Един ден ще се завърнем. Може би не ние самите, а нашите внуци. Нашата цел е да просъществуваме. Единствена цел, на която е подчинено всичко останало: законите и принципите на живот в Селището, интересите на всеки от нас поотделно… Чакаме търпеливо, за да постигнем целта си в едно от следващите поколения…
— Човече! — каза Командора и стана. Измери с поглед Дребния, сякаш искаше да се убеди, че се обръща към него с вярната дума. — Човече! Нима не разбираш, че ние всички, които сме тук пред теб, също си имаме цел? Връщахме се насам упорито с повреден звездолет цели сто и петдесет години, за да стъпим отново на Земята. При нея се връщахме ние, а не при някого от жителите й. А сега, когато сме само на крачка от целта, вие искате да ни отнемете правото да стъпим на Земята! Обясняваш ни, и то не особено ясно, че там не може да се живее. А да не си мислиш, че като летяхме към Дзета, очаквахме да ни посрещнат райски градини и благосклонно настроени аборигени? Това, че вашите прадеди са се скарали с останалите жители на Земята и са се укрили тук, дава ли ви право да ни държите до края на живота ни във вашата мрачна къртичина?
— Не е така, както си мислиш! — Дребния енергично се отдръпна от стената. Физиономията му беше ужасно глупава. Започнах да изпитвам съчувствие към него. Явно беше, че се гърчи в рамките на наложените му ограничения и се страхува да не прекрачи, макар и с една думичка, поверените му пълномощия.
— Чакайте — намесих се аз, — не измъчвайте… как се казваш?
— Нассо — отвърна той тихо и ме погледна като че ли с капчица благодарност, ако добре разчетох беглата гримаса на лицето му.
— Ето какво, слушай ме внимателно, Нассо. Иди при СЕК или както се нарича там това ваше командуване, а ако искаш — при твоя шеф и му предай, че ние няма да приемем никакви условия, докато някой подробно и разумно не ни обясни какво става на Земята и тук. Ние все още се смятйие за екипаж на „Хелиос“, съгласно задължителната за нас номенклатура Командора е все още наш командир и ние нямаме намерение да се подчиняваме на когото и да било, докато не доведем пътешествието си до набелязаната цел. Ако имате нещо против престоя ни тук, ще отлетим с ракетите на „Хелиос“, ще преминем на околоземна орбита и ще се преструваме, че никога не сме били тук.
— Съветът на експертите сигурно няма да се съгласи… Но аз ще предам всичко на шефа си. Доколкото знам, по-рано…
— А, значи, ние не сме първите, които са изпаднали в подобно положение? — прекъсна го Командора.
— Имало е някакви… но отдавна, аз още не съм бил роден. Не знам какво е станало с тях, но съм чувал, че са били тук. Откакто сме се заселили на Луната, а в същност и от доста преди това, са били спрени всички космически експедиции… Само вие, поради закъснението ви… Добре, ще направя това, което желаете. Ще отида и ще предам на съвета вашите искания.
— Още нещо — спря го Бен. — Би ли могъл да ни обясниш какво означава онази решетка през коридора, на две крачки от нашите помещения?
— Ах, значи, вече сте я забелязали? Ами какво… И тя е поставена по нареждане на СЕК. Те смятат, че не трябва да се отдалечавате нататък, докато не се установи вашият modus vivendi. Умолявам ви, за ваше добро, не се опитвайте…
Той се измъкна заднишком, а щом излезе в коридора, се затича с всичка сила.
— Не е зле да погледнем как се отваря тази решетка — предложи Паво.
— Няма нужда. Имам горелка.
Избухнахме в къс, приглушен смях. Ето, в тези думи беше целият наш командир. Можеше само с две думи да изрази отношението си към всеки проблем. Почти без да говори, казваше всичко. Следователно той също не възнамеряваше нито да се подчинява, нито да капитулира.
— Жалък плъх — отсъди Паво, като надникна през вратата.
— Просто уплашено чиновниче — вдигна пренебрежително рамене Командора. — Мисля, че успяхме малко да го поуплашим. Добре стана. Трябва да се боят от нас.
Разотидохме се. Бен дойде с мен в стаята ми.
— Какво мислиш за всичко това? — попита той, след като затвори вратата. — Дали те наистина са избягали от Земята? А може би са ги изхвърлили, заточили са ги?
— Като му дойде времето, ще разберем. Но така или иначе аз не смятам да стоя дълго тук.
— Какви са плановете ти?
— Горивото на нашите ракети е достатъчно за старт.
— Преди това обаче трябва да се измъкнеш от подземията.
— Надявам се, че ще мога. Те ни подценяват и не бива предварително да им издаваме с какви възможности разполагаме.
— Не забравяй, че сме под повърхността и дявол знае колко далече от мястото, където кацнахме. А освен това те ни взеха скафандрите.
— Чуй ме, Бен. Аз трябва да отлетя на Земята — подчертах. — Трябва, защото иначе всичко си губи смисъла.
— Всичко е безсмислено, и то много отдавна. Може би още от времето на старта ни в това налудничаво пътешествие, преди двеста години… Аз също нямам намерение да оставам. Най-напред обаче трябва да се поогледаме наоколо. Имам горелка…
— Май че всеки от нас е взел със себе си по нещо такова…
— Учудваш ли се? Сам знаеш колко тъпо е да се окажеш с голи ръце в една съвършено нова обстановка…
— Учудва ме по-скоро това, че не провериха дори и дискретно багажа ни. Или имат прекалено много доверие в нас, или… прекалено слабо въображение.
— Опасявам се, че причината е другаде: те са убедени, че с прости средства малко можем да постигнем. За всеки случай обаче скрий добре своята горелка или каквото имаш там…
— Бластер. Вече го скрих.
— Чудесно. Значи, кога тръгваме?
— Да изчакаме малко. Ще ни е нужна пълна информация. При това трябва и да се разберем с
