Командора.
Решетката прилепваше идеално до стената и пода на коридора. Вероятно се отваряше, като се спусне надолу дъното на улея в пода под нея, ала отвън не се виждаше никакво съоръжение, което да го задвижва. Огледах я внимателно с нескрит интерес, въпреки че отвъд нея от време на време се навъртаха разни типове.
Опитвах се да си представя общия план на структурата на подлунното Селище, в което, объркани отначало и без да си даваме сметка за последствията, ние позволихме дa ни настанят. Селището приличаше на огромен лист от дърво с мрежата от жилки, каквито се явяваха коридорите с различна ширина, разклоняващи се в лунната почва. По-тесните се вливаха в широките артерии, а те — в общия главен тунел, водещ към входния Шлюз. Само толкова успях да видя, когато ни докараха и когато на следващия ден, първия след кацането, ни заведоха до това място. Оценявах разстоянието от нашите квартири до Шлюза на три, може би четири километра, но можеше и да греша.
През коридора зад решетката бързо притича приведена фигура. Скри се в един от страничните коридори. След малко светлокосата глава се показа отново, нисък човечец погледна боязливо към посоката, от която беше дошъл, а после с няколко скока се залепи за решетката.
— Ще ви помогнем — рече той с дрезгав глас. — Ще поддържаме връзка.
Пъхна в ръката ми сгънато листче и набързо се отдалечи, прибягвайки от стена до стена.
Върнах се в стаята си и разгънах полученото листче. На едната страна беше скициран на ръка планът на коридорите на Селището. На другата с дребен почерк беше написано нещо. Четях бавно, с мъка разчитах някои думи.
„За вас знаем само, че пристигате от далечно космическо пътешествие, но само този факт, както и вашето положение в момента ви правят наши съмишленици. И вие като нас произхождате от Земята, която ние не познаваме, но се чувствуваме свързани с нея и искаме да се завърнем там. На нашето общество, разселено в това и в останалите селища, от няколко поколения се внушава, че завръщането на Земята понастоящем е невъзможно, че на Земята не бихме могли да живеем поради нейните сегашни жители. Никой от нас не знае каква е истината. Както изглежда, нашите прадеди са напуснали Земята, за да избягат от последствията на обществено-биологичните процеси, предизвикани от самите тях. Налага ни се възгледът, че по неизвестни нам причини останалите на Земята хора са осъдени на сигурна смърт, което ще позволи на нас, и по-точно — на нашите потомци, да се завърнат и отново да заселят планетата, да възродят цивилизацията. Обаче животът в лунни условия от много поколения насам предизвиква прогресивно и изразено още в нашето поколение физическо и психическо израждане на вида. Опасяваме се, че само след още няколко поколения лунантропите няма да могат да живеят в земни условия.
С помощта на всички достъпни средства Съветът на експертите, който ръководи живота в Селището, се стреми да поддържа съществуващото положение, подчинявайки всичко на основната идея за просьществуването. Членовете на съвета не могат да не си дават сметка, че се намираме в глуха линия. Обаче съветът не иска да признае очевидното израждане, защото така му е по-лесно да поддържа реда в Селището. Сред нас има много хора, които биха искали да променят нещо, да избягнат окончателния крах, да допринесат, докато е време, за завръщането ни към нормален живот, към условията, в които да живеем като прадедите си. Но те са почти безсилни и не разполагат с информация за истинското положение на Земята. Сътрудничеството с вас е в интерес на всички ни. Помислете по това!
Комитет по въпросите на завръщането“
Патетичен апел на анархисти или разумният глас на онези, които все още го имат сред абсурда на съществуването в подземните селища? Звучеше доста убедително, но със същия успех това можеше да бъде и провокация. Ако те наистина са бунтовници, види се, Съветът на експертите не се вълнува особено от тяхната дейност. В противен случай нямаше да им позволи толкова лесно да установят контакт с нас.
Каквото и да беше, случката даваше основание да се подозира разкол в затвореното общество на жителите на лунното Селище. „Трябва непременно да взема пред вид този факт и съответно да го използвам в плановете си“ — помислих си, четейки още веднъж получения призив.
Замислих се също до каква степен ще се наложи да посветя в намеренията си моите колеги. Несъмнено ще ми бъде нужна помощ. Най-добре — Бен… Ще трябва да получа и съгласието на Командора. Ще му предложа да се измъкна и да разузная какви са условията на Земята. Личните си съображения предпочитах да не съобщавам никому. Някои сигурно нямаше да ме разберат, щяха да ме помислят за побъркан или поне — за обзет от неизлечима мания. А аз на всяка цена трябва да се добера до Земята! Ако всичко протича съгласно уговорката, по предварително установения план, изтеклото време няма никакво значение. Трябва да осъществя последната точка от този план — актуален, докато съществува Земята. Нямам право да оставям тази история без завършек; искам да я завърша, все едно как… Каквото и да означава това…
За всичко беше виновен „Мефи“ ван Троф — симпатично, макар и сякаш малко не от този свят старче. Истинското му име беше Вергил, беше професор, специалист по теория на полето. Познавах го от времето, когато четеше теоретична физика на студентите от Факултета по астронавтика извън Слънчевата система. Още тогава беше доста старичък, но когато се срещнахме няколко години по-късно, не открих у него никакви промени. Беше дребен, слаб и подвижен, с черни, пронизващи очи, с черна брада и коса (сигурен съм, че ги боядисваше). Прякорът, който му бяха дали студентите, му подхождаше идеално. Професорът беше истински Мефистофел, когато подскачаше пред катедрата, омагьосваше със сатанински фокуси безкрайните редове на уравненията и по неразбираем за нас начин извеждаше сложните зависимости на общата теория на полето.
Поведението му в аудиторията не беше нито игра, нито поза, както се убедих по-късно. Често ми се случваше да го видя в съвсем камерна среда — в дома на Йетта. Беше й някакъв далечен роднина. Същият сатанински блясък в очите, същите котешки движения и заинтригуващо формулиране на мислите.
— Ти нямаш представа какви необикновени възможности се крият в това добричко, уж тъй познато време-пространство! — говореше ми той, хванал ме натясно в някой ъгъл с чаша в ръка. — Достатъчно е да протегнеш ръка и дето се вика, само да щракнеш с пръсти — и стават неочаквани чудеса! А вие, младите, сте хукнали да търсите необикновеното там, при звездите…
Тогава бях на двайсет и шест години и бях непоколебимо убеден, че единствено пътешествията извън нашата Система ще избавят хората от всичките им грижи и проблеми. Затова само се усмихвах снизходително, не ми се щеше да противореча на старчето.
— Знам си, че така и така ще полетиш към Дзета — не мирясваше той. — Само не разбирам защо мътиш главата на това момиче?
Докосна с пръст раната: и аз, и Йетта преживявахме раздялата вътре в себе си, нито един от нас не отваряше дума за нея. Беше ни ясно, че още от зараждането си нашите взаимни чувства бяха белязани със знака на неизбежна кратковременност — когато се запознах с Йетта, вече се бях кандидатирал за член на екипажа на „Хелиос“.
— Тук оставям всичко свое, не само приятелите си…
Сбогувам се с настоящето — отвърнах хладно.
— И мислиш, че постъпваш добре?
— Налага се.
— И при кого ще се завърнете?
— На Земята, при хората.
— Не знам дали това ще бъде достатъчно, за да поддържа у вас волята за завръщане в течение на години, всеки ден… Помисли си: когато се завърнеш, ще бъдеш остарял с десет, да речем, с петнайсет години. А сегашните ти връстници ще бъдат старци.
Яд ме беше на него за тези думи, въпреки че ми говореше очевидни истини. Аз потисках у себе си мислите за раздялата, прогонвах представата за седемдесетгодишната бабичка, в която щеше да се превърне моето момиче, докато се върна…
— Обичаш ли Йетта? — попита професорът, като ме гледаше право в очите.
Не издържах погледа му.
— Във всеки случай това е без значение — опитах се да се престоря на равнодушен.
— Обичам и двама ви — рече тихо той и постави на рамото ми своята тясна, костелива ръка. — Може би ще успея… Ела някой ден при мен в Института, ще поговорим.
