— Това беше преди — говореше Байрън Джоунс. — Басирам се, че сега ще си я сготви и ще я изяде пред очите ни, копелето. Но и той си мислеше за вкъщи. „Да пукна, ако остана там! Ще си взема апартамент. Така де. Но откъде, по дяволите, откъде да взема мангизи?“
— Е, голяма работа — обади се Текс. — Все ще изкараме, някак още ден-два. — „А после у дома, в Тексас. Дали ще ми дадат старата служба? И къде ще живея? Как ще се оправям с мангизите?… Ами в оная работа ще ме бива ли, не ли?“
— Ами английският офицер, Текс? Не трябва ли да идем да поговорим с него?
— Да… сигурно трябва. Ще идем. Днес следобед. Или пък утре. Нека свикнем с мисълта… — Текс едва се овладя да не потрепери. — Как ме гледаше само… Като че ли… като че ли съм… прокажен. Какво чак толкоз ми има? Съвсем съм си нормален, нали?
Огледаха го внимателно и всеки се опита да разбере какво толкова бе видял офицерът. Но насреща им стоеше просто Текс — същият Текс, какъвто си го знаеха вече три години и половина.
— Съвсем нормално ми изглеждаш, на мен поне — обади се накрая Дайно. — На оня му има нещо, не на теб. Що мен не ме накара някой да скоча сам с парашут в Сингапур, с всички тия откачени японци наоколо. Не, не, оня изобщо не е наред!
Царя крачеше покрай стената на затвора. „Глупак с глупак — каза си той, — какво толкова се разкисна. Всичко си е постарому. Ами да! И ти както винаги си на върха. Само ти знаеш как да се оправиш в новото положение.“ Килна наперено кепето си и се подсмихва при мисълта за Дайно. Има да ругае копелето и да се тормози ще го огрее ли от пилето, или се е прекарал да свърши работата даром. „Много му здраве, нека се поизпоти!“ — реши развеселен Царя.
Пресече пътеката между две бараки. Наоколо се бяха струпали пленници — безмълвни, неподвижни, де един обърнали поглед на север, към портала. Заобиколи още една барака и се озова недалеч от офицера, който се озърташе озадачен наоколо си, останал изведнъж съвсем сам. Англичанинът беше обърнат с гръб към него. Царя видя как той пристъпи към неколцина пленници, но мъжете уплашено се дръпнаха.
„Тия са луди — изсмя се язвително наум Царя, — направо са луди. Какво чак толкоз страшно има — един прост капитан. Ясно, ще трябва да му се помогне. Ама и той пък, защо гледа наоколо си като треснат? Нища не разбирам!“ Царя ускори крачка, но стъпките му бяха съвсем безшумни.
— Добро утро, сър — уверено поздрави той и козирува.
Стреснат, капитан Форсайт се извърна към него.
— Здравейте! Добре, че поне един нормален човек има тук — въздъхна с облекчение той и в същия миг осъзна какво каза. — Извинявайте, не исках да…
— Нищо, нищо — добродушно отвърна Царя. — В тая воняща дупка всеки ще излезе от релси. Много ни е драго да ви видим тук. Добре дошли в Чанги!
Капитанът се усмихна. Беше много по-нисък от Царя, масивен и як като бик.
— Благодаря! Казвам се Форсайт. Изпратиха ме да се погрижа за лагера, докато пристигне флотът.
— А кога ще стане това?
— След шест дни.
— Не може ли да побързат малко?
— Но е толкова лесно. Какво им става на всички тук? — кимна Форсайт по посока на бараките. — Бягат от мен като от дявола!
— Сигурно са изпаднали в шок — сви рамене Царя. — Не вярват на очите си. Нали знаете, хора всякакви. Много време мина.
— Да, много време мина — повтори бавно Форсайт.
— Нещо не са с всичкия си — какво ще се плашат от вас! Ама тяхна си работа — отново сви рамене Царя.
— Вие американец ли сте?
— Да, Тук сме двайсет и пет американци с командващ офицер капитан Бръф. Него са го свалили над камилата през четирийсет и трета. Сигурно ще искате да го видите?
— Естествено.
Форсайт бе смъртно уморен. Бяха му връчили заповедта преди четири дни в Бирма. После чакането, полетът, сокакът, пътят до караулното, тревогата какво го чака в лагера, как ще реагират японците, как въобще ще се справи — всичко това прогони съня му и изпълни с ужас нощите му. „Е, момчето ми, ти сам се натискаше, — сега се оправяй какво можеш! Поне първият изпит — при портала — мина. Ама и ти си един глупак — мислеше си той — ангелите си беше изкарал. Само крещеше на ония копелдаци да отдадат чест и толкоз.“
Но където и да се извърнеше, погледът му срещаше безмълвни пленници, скупчени в бараките, по прозорците, на праговете и в сенките, впили очи в него. Видя пътеката, която пресичаше лагера, и тоалетните отвъд нея. Забеляза ужасното състояние, в което се намираха бараките. Воня на пот, мухъл и урина изпълни ноздрите му. Из целия лагер крачеха призраци — призраци в дрипи, призраци с препаски на кръста, призраци в саронги, призраци от кожа и кости.
— Добре ли се чувствате? — загрижено го попита Царя. — Нещо сте доста блед.
— Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?
— Ами пленници, от лагера — обясни Царя. — Офицери.
— Какво?
— Ами да. Защо, какво има?
— Значи това там са офицери?
— Да. Всички бараки наоколо са офицерски, Малките постройки са за по-старшите — майори и нагоре: В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор — седем-осем хиляди войници и сержанта.
— И всичките ли са такива?
— Моля?
— Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?
— Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат — изсмя се Царя. — Хич не съм и обърнал внимание. — Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. — Какво има? — попита Царя и усмивката му угасна.
Всички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек — истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.
— А вие защо правите изключение? — попита Форсайт.
— Моля?
— Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?
Усмивката на Царя се появи отново:
— Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.
— Доста добре изглеждате.
— Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…
— Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? — Въпросът изсвистя като куршум.
— Моля?
— Тук виждам най-малко двеста, дори триста души — дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, — а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие — не. — Той се обърна и впи леден поглед в Царя. — Вие „не можете да се оплачете“.
— И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.
— В ад като този късметлии няма.
— Има, как да няма — каза Царя. — Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?
— Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! — отговори Форсайт, после рязко попита: — Къде е
