— Виж само как ги гледат пленниците, а! Отвратително!
Заедно с въпросите и мненията пришълците донесоха и отговори.
— А, лейтенант Марлоу? Да, имаме телеграма от адмиралтейството. Капитан Марлоу е…да, за съжаление баща ви е мъртъв, загинал при акция в Северно море. На десети септември четиридесет и трета. Нашите съболезнования! Следващият!
— Капитан Спенс? Да, има много писма за вас, можете да си ги получите в караулното. О, да, за съжаление жена ви… жена ви и детето са убити в Лондон при бомбардировка. Тази година, през януари. Нашите съболезнования. Моля? Да, „Фау 2“. Просто ужасно! Следващият!
— Подполковник Джоунс? Да, сър, вие сте в първата група, тръгвате утре. Всички старши офицери заминават. Приятно пътуване! Следващият!
— Майор Маккой? А, да, вие питахте за жена си и сина си. Чакайте да видя, те са били на борда на „Императрицата на Шропшир“, нали така? Корабът, който е отплувал от Сингапур на девети февруари хиляда деветстотин четиридесет и втора… Съжаляваме, нямаме вести, освен, че е бил потопен някъде край Борнео. Говори се, че има и оцелели, но дали е така и къде са, никой не знае. Имайте търпение! Както разбираме, военнопленнически лагери имало навсякъде — на Целебес, на Борнео… Бъдете търпелив! Следващият!
— А, полковник Смедли-Тейлър? Съжаляваме, вестите са лоши, сър. Жена ви е убита при бомбардировка преди две години. Малкият ви син, майор от авиацията П. Р. Смедли-Тейлър, е изчезнал при полет над Германия през четиридесет и четвърта. Синът ви Джон в момента е в Берлин с окупационните войски. Ето адреса му. Какъв чин ли? Подполковник. Следващият!
— Полковник Ларкин? Не, за австралийците отговаря друг. Следващият!
— Капитан Грей? А, да, при вас е малко по-сложно. Ами вижте, в архива се водите като загинал в бой през четиридесет и втора. Жена ви се е омъжила повторно. Тя… ето сегашния и адрес. Не зная, сър. Ще трябва да попитате в Министерството на правосъдието. Съжалявам, юридическите въпроси не са в моята компетентност. Следващият!
— Капитан Юърт? О, да, Малайският полк! Драго ми е да ви съобщя, че жена ви и трите ви деца са живи и здрави, намират се в лагера Ча Сон в Сингапур. Да, да, днес следобед ще заминете. Моля? А, не зная. В съобщението се казва три, не две деца. Може би е грешка. Следващият!
Все повече мъже се осмеляваха да отидат на плажа. Но външният свят продължаваше да ги плаши и те с радост се връщаха в лагера. Един ден Шон също тръгна към морето. Слезе до брега с другите, понесъл в ръце някакъв вързоп. На плажа той се дръпна настрана и мъжете — до един почти, започнаха да се хилят и да подмятат закачки на сбъркания тип, който не искаше да си свали дрехите като всички останали.
— Ей, маце!
— Педи!
— Мръснико!
— Хомо!
Шон се отдалечи по брега и си намери едно по-закътано място далеч от подвикванията им. Смъкна късите панталони и ризата, сложи сутиен с подплънки, корсет и чорапи, облече най-хубавия си саронг, разреса си косата и грижливо, безкрайно грижливо се гримира. И тогава на плажа се изправи една млада жена, уверена в себе си и много щастлива. Тя сложи обувки с високи токове и пое навътре в морето.
То я посрещна с нежност и дари покой на измъчената и душа. После, малко по малко, погълна дрехите и, тялото и, спомена за нея.
На прага на шестнадесета барака стоеше един майор. Куртката му бе натежала от медали, но лицето му имаше младежки черти. Той наблюдаваше с любопитство вътрешността на помещението и отблъскващите фигури, които лежаха проснати на креватите, преобличаха се, пушеха или се готвеха да вземат душ. Погледът му се задържа на Питър Марлоу.
— Какво зяпаш, да те вземат дяволите? — изкрещя англичанинът.
— Я не ми дръжте такъв тон! Аз съм майор и…
— Хич не ми пука, ако ще да си господ-бог! Изчезвай оттук! Изчезвай, чуваш ли?
— Я застанете мирно! Ще ви дам на военен съд! — кресна майорът. Очите му изскочиха от орбитите си, а по челото му изби пот. — Как не ви е срам, с тая пола…
— Това не е пола, а саронг…
— Саронг! Я се вижте — офицер, а стоите полугол, само с една пола! Мислите, че като сте военнопленници, всичко ви е разрешено, а! Е, да, ама слава богу, не е така и аз ще ви науча да уважавате…
Питър Марлоу сграбчи войнишкия си нож, скочи и го тикна пред лицето на майора.
— Махай се оттука или ще те изкормя като пиле, ясно ли ти е!
Майорът начаса изчезна.
— Спокойно, Питър — промърмори Фил. — Ще ни докараш някоя беля.
— А те защо ни зяпат така, а защо? Можеш ли да ми кажеш? — изкрещя Питър Марлоу.
Никой не му отговори.
След малко в бараката влезе лекар с червен кръст на ръкава и се усмихна на Питър Марлоу. Явно беше бързал, но се стараеше да не издаде тежкото си дишане.
— Не му обръщайте внимание — каза той и посочи майора, който продължаваше да обикаля из лагера.
— Защо всички вие ни зяпате така, а?
— Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.
— „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! — беснееше Питър Марлоу. — Попитах защо ни зяпате така.
Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдела една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.
— Ще се опитам да ви обясня — започна той спокойно. — Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… — Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. — Не знам как точно да ви обясня — уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…
— Като на уродите по панаирите, така ли?
— Да — спокойно отвърна лекарят. — Би могло и така да се каже но…
— Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.
— Ето, вземи — опитваше се да го усмири лекарят, — вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…
— Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! — изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.
Американската барака бе пуста.
Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.
— Довиждане, Питър — каза Ларкин.
— Довиждане, полковник.
— Довиждане, Мак.
— Всичко хубаво, момчето ми.
— Хайде, пък обаждай се!
Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.
— Ти кога заминаваш, Питър? — попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.
