Ето, войната свърши и сега ти и аз сме равни.
— Свърши! — Лицето на Грей бе изопнато, а от очите му лъхаше змийска студенина. — Ненавиждам те!
— Спомняш ли си Дайно?
— Какво се сети пък за Дайно?
— Той ти беше доносник, нали?
— Вече не виждам смисъл да отричам.
— Царя знаеше за Дайно.
— Не ти вярвам!
— Дайно ти даваше сведения по нареждане на Царя — засмя се Питър Марлоу.
— Долен лъжец!
— Защо ще те лъжа? — Смехът му замря отведнъж. — Свърши времето за лъжи, край! Но Дайно наистина работеше по нареждане. Припомни си, че винаги закъсняваше. Съвсем малко, но винаги закъсняваше.
„Да, така беше, сега като си помисля, вярно, че беше така.“ Прозрението разкъса Грей.
Питър Марлоу дръпна от цигарата.
— Царя прецени, че ако не получаваш достоверни сведения, ще си намериш истински доносник. Затова се погрижи той да ти го осигури.
Внезапно Грей усети умора, смъртна умора. Толкова много неща не можеше да проумее. Толкова много, толкова странни неща! В този миг съзря подигравателната усмивка на Питър Марлоу и цялата му трупана с години мъка изригна. Той се хвърли към ъгъла, обърна с ритник леглото на Царя, разпиля вещите му и кресна на Питър Марлоу:
— Много умно измислено, няма що! Но Царя си получи заслуженото. На теб обаче също няма да ти се размине!
— Я виж ти!
— Бъди сигурен! Ще намеря начин да те поставя на място, ако ще целия си живот да загробя. И твоят късмет все някога ще свърши.
— То не е въпрос на късмет.
— Ти имаш късмет по рождение — завря пръст в лицето му Грей. — Само с късмет изкара в Чанги. Успя дори да отървеш малкото съвест, която имаш!
— Какво, какво? — Питър Марлоу отмахна пръста му.
— За покварата говоря, за моралната ти поквара! Ти се спаси от нея точно навреме. Още месец-два в обкръжението на Царя, и щеше да паднеш до неговото равнище. Вече беше почнал да лъжеш на едро и да мошеничестваш — също като него.
— Той не беше мошеник и никога не е лъгал. Просто се приспособяваше към условията.
— Ако всеки се оправдаваше с това, кой знае докъде щяхме да стигнем. На тоя свят съществува и морал, ако не ти е известно.
Питър Марлоу хвърли угарката на пода и я размаза с крак.
— Само не ме убеждавай, че си готов по-скоро да умреш, но да не отстъпиш от идиотските си принципи, отколкото да направиш малки компромиси и да останеш жив.
— Малки компромиси ли? — дрезгаво се засмя Грей. — Та ти предаде всичко — чест, принципи, гордост, — размени всичко за дребните подаяния на най-долното копеле в тая воняща дупка!
— Ако се замислиш, ще разбереш, че Царя имаше доста силно развито чувство за чест. Но ти си прав в едно — той наистина ме промени. Показа ми, че човекът си е човек, без разлика от какъв произход е. Противно на всичко, което ме бяха учили. Сега знам, че не бях прав да ти се подигравам за нещо, което не зависи от теб, и съжалявам за това. Но не съжалявам, че те презирам като човек.
— Аз поне душата си не съм продавал! Униформата на Грей лепнеше от пот. Той не откъсваше поглед от Питър Марлоу, но всъщност ненавиждаше себе си. „Ами Смедли-Тейлър? — запита се Грей, — Той е прав, вярно, че и аз се продадох. Но аз поне съзнавам, че постъпката ми е унизителна. Съзнавам го и съм наясно защо го направих — защото се срамувах от произхода си; защото исках да бъда от благородниците. От твоята мръсна класа, Марлоу — «хората на честта». Но сега вече ми е все едно!“
— Вие гадове, държите света в ръцете си — каза той, — но ей богу, това няма да е за дълго. Ние ще си разчистим сметките с вас! Не сме проливали кръвта си в тая война, за да ни тъпчете след това. Скоро ще си разчистим сметките!
— Пожелавам ти успех!
Грей се опита да успокои насеченото си дишане. Разтвори с усилие стиснатите си юмруци и изтри потта от челото си.
— Само дето против вас просто не си струва да се бори човек — вие сте мъртъвци.
— Въпросът е там, че и аз, и ти сме съвсем живи.
Грей се врътна рязко и тръгна към вратата. Когато стигна до прага обаче, той се спря и каза злобно:
— Всъщност би трябвало да съм ви благодарен на теб и на Царя. Омразата ми към вас двамата ми даде сили да оцелея.
После излезе и повече не се обърна. Питър Марлоу погледна навън, сетне отново се взря в бараката и забеляза разпилените вещи на Царя. Вдигна чинията, в която бяха приготвяли яйцата, и видя, че по нея вече се е натрупал прах. Почти несъзнателно изправи масата и постави чинията отгоре; мислеше за Грей и за Царя, за Самсън и Шон, за Макс и Текс, за жената на Мак — кой знае къде е тя, и за Няй — не беше ли тя само сън, за американския генерал, за пришълците, за дома си, за Чанги. „Не мога да разбера, просто не мога да разбера — безпомощно се луташе мисълта му, — грях ли е да се приспособява човек? Грях ли е да оцелее? Какво бих направил аз, ако бях на мястото на Грей? А той, ако беше на мое място? Що е добро на този свят? А зло що е?“ И разкъсван от мъка осъзна, че единственият човек, който навярно би могъл да му даде отговор, бе загинал в ледените води на Северно море.
Погледът му се спря на вещите от миналото — масата, върху която бе лежала ръката му, леглото, в което бе оздравявал, пейката, на която бяха седели двамата с Царя, навеса, където толкова се бяха смели — всичко вече бе започнало да овехтява и да се покрива с плесен.
В ъгъла лежаха захвърлени купчина японски долари. Той ги вдигна и се загледа в тях. После ги пусна да падат един по един. Те се пръснаха по пода и мухите веднага се скупчиха върху им, сетне литнаха и пак накацаха.
Преди да си тръгне, Питър Марлоу спря на прага.
— Довиждане! — решително си взе той сбогом с онова, което бе останало от приятеля му. — Довиждане и благодаря!
После излезе навън и пое покрай стената на затвора към редицата камиони, които търпеливо чакаха пред портала на Чанги.
Зад последния камион, изморен до смърт, стоеше Форсайт. Нямаше думи да изкаже колко се радва, че работата му тук бе приключила. Печатът на Чанги беше белязал и неговия поглед. Той даде заповед за тръгване.
Първият камион потегли. След него вторият, после третият и скоро всички се източиха вън от лагера. Питър Марлоу обърна глава назад един-единствен път.
Когато бе вече много далеч.
Чанги лежеше като перла сред смарагдовата прегръдка на палмите, искрящ под необятния похлупак и заобиколен от пояс зеленина. В далечината джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.
И той никога вече не погледна назад.
