— Какво?
Текс бе дълъг като върлина младок с големи уши, крив нос и кротки очи. Висок, много висок.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Царя тихо.
— Естествено.
Царя извади портфейла си и измъкна една десет доларова банкнота.
— Иди намери полковник Брант — оня дребничкия, дето брадата му се подвива навътре, и му дай това.
— Имаш ли представа къде е?
— Някъде около ъгъла на затвора. Днес е негов ред да гледа Грей.
— Чух, здравата сте се сдърпали — ухили се Текс.
— Ами пак ме пребърка, копелето.
— Кофти работа — сухо отбеляза Текс, почесвайки се по късо подстриганата руса глава.
— И още как — засмя се Царя. — А, и кажи на Брант друг път да не закъснява толкова, че ще го вземат дяволите. Ама да ги беше видял само! Тоя Брант бил цял артист! Накрая дори накара Грей да ми се извини. — Той се захили, после извади още една петачка.
— Кажи му, че това е за извинението.
— Добре. Това ли е всичко?
— Не.
— Царя каза паролата и му обясни къде да намери Бари, после Текс се отдалечи, а Царя се облегна назад в стола. Общо взето, денят се очертаваше доста добър.
Грей прекоси прашната пътека, изкачи се по стъпалата и влезе в шестнадесета барака. Наближаваше време за обед и коремът му се свиваше от глад. Навън вече се редеше нетърпелива опашка. Той бързо отиде до леглото си, взе две алуминиеви канчета, чашата, лъжицата и вилицата и се присъедини към чакащите.
— Защо ги няма тия още? — уморено попита той мъжа пред себе си.
— Откъде да знам, по дяволите? — тросна му се Дейв Дейвън. Произношението му издаваше, че е възпитаник на елитно училище — Итън, Хароу или Чартърхаус. Беше висок и тънък като бамбук.
— Питам просто — обясни Грей с раздразнение. Не можеше да понася Дейвън заради това произношение и произхода му.
След едночасово чакане обедът пристигна. Някакъв пленник донесе два варела и ги сложи на земята пред опашката.
Първоначално всеки варел бе съдържал по двадесет и пет литра високо октанов бензин. Сега единият беше наполовина пълен с ориз — изцеден и прозрачен. В другия имаше супа. Този път тя бе от акула, или поне една акула беше поделена, късче по късче, на десет хиляди порции. От варела се вдигаше пара и се разнасяше едва доловим аромат на риба, а тук-там плуваха парченца патладжан и зеле, всичко петдесетина килограма за десет хиляди мъже. Основната съставка обаче бяха листата — червени и зелени, но все пак засищащи, отглеждани с много грижи в зеленчуковата градина на лагера. Имаше дори и подправки — сол, къри и лют червен пипер.
Всеки пленник безмълвно пристъпваше крачка по крачка напред, претегляше на око дажбата на предния и на следващия, сравняваше ги със своята. Но сега, след три години, прекарани в лагера, готвачът не грешеше — всички порции бяха напълно еднакви.
Докато го разпределяха, оризът също изпущаше пара. Днес беше от яванския — най-хубавия в света — и всяко зрънце стоеше цяло, отделено. От ориза им се полагаше по черпак. А накрая — чаша чай.
Всеки отнасяше храната си настрана и ядеше мълчаливо, бързо, с горчива наслада. Гъгриците в ориза бяха просто допълнителни калории, а червеят или мухата — нещо най-обикновено; ако ги забележеха, невъзмутимо ги изхвърляха. Най-често обаче, след първата бърза проверка дали вътре има парче риба, никой не поглеждаше повече в канчето.
Днес, след като всички си получиха дажбата, остана малко допълнително, затова извадиха списъка и първите трима, благославяйки късмета си, го разделиха. После вече за ядене нямаше нищо. Обедът приключи, а вечеря даваха чак преди залез слънце.
Макар съдържанието на варелите винаги да бе едно и също, тук-там из лагера някой имаше парче кокосов орех или половин банан, късче сушена риба или грам говеждо варено, а понякога дори яйце, които да добави към ориза си. С цяло яйце не разполагаше почти никой. Веднъж седмично, ако кокошките в лагера снасяха редовно, всеки получаваше по яйце. Този ден бе истински празник. Имаше хора, на които даваха яйца всеки ден, но никой не искаше да бъде от тях.
— Хей, момчета, я слушайте тука!
Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви:
— Искат още десет души за работа в гората утре. После извади списъка си и започна да вика хората по име, като вдигаше поглед към всеки.
— Марлоу? — Отговор не последва.
— Някой да знае къде е Марлоу?
— Сигурно е отишъл при полковника — обади се Юърт.
— Кажи му, че утре е на летището.
Спенс се закашля — напоследък астмата го мъчеше здравата. Когато спазмът премина, той продължи:
— Днес сутринта комендантът на лагера пак е говорил с японския генерал. Помолил да увеличат порциона и медицинските добавки. — Той прочисти гърлото си сред внезапно настаналата тишина. После каза с равен глас: — Както винаги, отказали са му. Дажбата си остава сто двайсет и пет грама ориз на човек дневно.
Спенс погледна към вратите, за да се увери, че двата поста са на мястото си. Сетне сниши глас и в бараката се възцари напрегнато мълчание.
— Нашите са на стотина километра от Мандалай и продължават да настъпват. Японците са си плюли на петите. В Белгия съюзниците също настъпват, но там времето е много лошо, имало снежни бури. На Източния фронт същата работа, но руснаците напъват яко и се очаква до няколко дни да вземат Краков. Янките се оправят добре в Манила. Стигнали са до… — Той се запъна, докато си спомни името. — Май беше река Агно, в Лусон. Засега друго няма, но и това не е зле.
Олекна му. Най-сетне свърши и тоя кошмар. Всеки ден дежурните офицери се събираха и заучаваха новините наизуст, но страшното идваше после, когато се изправяше да ги повтори пред останалите — тогава го избиваше студена пот и стомахът му се свиваше. Един ден някой доносник ще го посочи с пръст и ще го съобщи на охраната, че той е от хората, които разпространяват новините, а Спенс знаеше, че няма да издържи на мъченията и ще проговори. Или пък самите японци ще го чуят и тогава, тогава…
— Това е, момчета — заключи той и се запъти към леглото си — от напрежението чак му се повдигаше. Събу си панталона и излезе от бараката с кърпа под мишница. Навън слънцето прежуряше. Имаше още два часа, преди да завали. Спенс прекоси асфалтовата пътека и зачака ред на душовете. След като съобщеше новините, изпитваше нужда да се изкъпе, иначе вонята на пот просто го задушаваше.
— Доволен ли си, друже? — попита Тинкър.
Царя огледа маникюра си — добър беше. От редуващите се горещи и студени компреси лицето му бе свежо, а лосионът ухаеше приятно.
— Бомба! — отвърна той и плати. — Благодаря, Тинк.
Надигна се от стола, сложи си кепето и кимна за довиждане на Тинкър и на полковника, който търпеливо чакаше за подстригване.
Двамата мъже го изпратиха с поглед.
Царя отново пое пъргаво нагоре по пътеката, мина покрай множеството скупчени постройки и се насочи към своята барака. Изпитваше приятен глад.
Бараката на американците бе отделена от другите, но се намираше достатъчно близо до стената на затвора, за да се възползва от следобедната им сянка, недалече от обиколната пътека, по която течеше
