бараката. — Каза да идеш веднага!
Мъжът изгледа смаяно Макс, проследи накъде сочи пръстът му, после отново впери очи в самия него.
— Мене ли? — попита той в недоумение.
— Да, тебе — нетърпеливо отвърна Макс.
— Защо?
— Откъде да знам?
Мъжът се намръщи и чертите на лицето му станаха по-сурови. Замисли се за миг, после се обърна към малаеца и каза:
— Вие, шап — отвърна малаецът и се приготви да чака. След това добави на малайски: — Пази се, туан. И нека бог да е с теб.
— Недей да се тревожиш, приятелю! Все пак, благодаря ти за загрижеността — усмихна се мъжът. После се изправи и тръгна след Макс към бараката.
— Викал си ме — каза той, когато застана пред Царя.
— Здрасти! — рече Царя с усмивка. Забеляза, че очите на мъжа са някак предпазливи. Това му хареса, предпазливи очи рядко се срещаха в Чанги.
— Сядай.
Той кимна и Макс се отдалечи, без да го подканят повече. Онези, които бяха по-наблизо, също се преместиха в другия край на бараката, за да ги оставят насаме.
— Седни де, седни — подкани любезно Царя.
— Благодаря!
— Цигара?
При вида на предложения пакет „Куа“ очите на мъжа се разшириха. Той се поколеба за миг, после взе една. Царя поднесе огънче с ронсъна и забеляза, че удивлението в очите му нарасна още повече, но мъжът се опита да го прикрие и дръпна дълбоко от цигарата.
— Бива си я! — отбеляза той с блаженство. — Благодаря!
— Как се казваш?
— Марлоу, Питър Марлоу. — После добави шеговито: — А ти?
Царя се засмя и си помисли: „Добре, тоя тип има чувство за хумор и не е мазник. Трябва да го имам предвид.“
— Англичанин ли си? — попита той.
— Да.
До този момент Царя не бе забелязал Питър Марлоу, но в това нямаше нищо чудно при десет хиляди почти еднакви лица. Той мълчаливо изучаваше мъжа и студените сини очи му отвръщаха със същото.
— „Куа“ са най-добрите цигари тука — каза накрая Царя. — Естествено, пред „Кемъл“ не важат. Друго си е американската цигара — нищо не може да се мери с нея. Опитвал ли си ги някога?
— Да — отговори Питър Марлоу, — но ми се сториха малко сухи. Аз харесвам най-много „Голд флейк“. Въпрос на вкус — добави той любезно.
Отново настъпи мълчание. Докато чакаше да чуе за какво го викат, Питър Марлоу си помисли, че Царя все пак му се нрави, независимо от името, с което се ползваше, най-вече заради веселото пламъче, проблясващо в очите му.
— Много хубаво говориш езика — отбеляза Царя и кимна с глава към малаеца, който търпеливо чакаше навън.
— Да, горе-долу.
Царя с мъка сподави една ругатня по адрес на пословичната английска игра на скромност.
— Тука ли го научи? — спокойно попита той.
— Не, на Ява. — Питър Марлоу млъкна и се огледа наоколо. — Добре си се уредил.
— Обичам удобствата. Как намираш стола?
— Не е лош. — В очите на Питър проблесна лека изненада.
— Цяла осемдесетачка дадох за него — гордо заяви Царя. — Още миналата година.
Питър Марлоу го стрелна с поглед да види дали не се шегува — кой говори за пари ей така, без повод, — но откри на лицето му само доволство и нескрита гордост. „Невероятно — помисли си той. — Да споделяш такива работи с непознат човек…“ После, за да прикрие смущението си, каза:
— Много е удобен.
— Трябва да си приготвя нещо за кльопане. Ще хапнеш ли с мене?
— Току-що… обядвах — несигурно отвърна Питър Марлоу.
— Не вярвам да си преял. Искаш ли едно яйце?
Сега вече Питър Марлоу не можа да прикрие изумлението си и очите му се разшириха. Царя се усмихна. Струваше си да го покани на обед, пък дори само за да види подобно изражение на лицето му. Той коленичи до черния сандък и внимателно го отключи.
Питър Марлоу втренчи смаян поглед в съдържанието му: пет-шест яйца, пакетче кафе на зърна, няколко буркана гула малака — сладкото лакомство на Ориента, банани, половин килограм малайски тютюн, десетина пакета „Куа“, пълен буркан ориз, втори с качанг иджу, олио и още множество деликатеси, увити в бананови листа. От години не бе виждал такива съкровища.
Царя извади олиото и две яйца, после пак заключи сандъка. Когато погледна Питър Марлоу, видя, че очите му отново са станали предпазливи, а лицето — непроницаемо.
— Как го искаш яйцето? Пържено ли?
— Мисля, че все пак ще е по-добре да откажа — с усилие изрече Питър Марлоу. — Никой не раздава яйца току-тъй, нали?
Царя се засмя. Усмивката му беше добра и стопли Марлоу.
— Не се притеснявай! Ще го минем по фонда „Да протегнем ръка на съюзниците отвъд океана“, заем- наем.
Сянка на раздразнение пробягна по лицето на англичанина и мускулите на челюстта му се стегнаха.
— Сега пък какво има? — бързо попита Царя.
— Нищо — отвърна Питър Марлоу след секунда мълчание. Не можеше да откъсне поглед от яйцето — по лагерната дажба щеше да получи яйце след шест дни. — Ако не те затруднявам прекалено много, бих го предпочел пържено.
— Ей сегичка! — рече Царя. Разбра, че сгреши някъде, защото раздразнението на Питър Марлоу не бе престорено. „Странни хора са това чужденците — помисли си той. — Никога не знаеш как ще реагират.“ Сложи електрическия котлон на масата и го включи. После разговорчиво отбеляза:
— Хубаво нещо, а?
— Да.
— Макс ми го направи — обясни Царя и кимна през рамо.
Питър Марлоу обърна глава към другия край на бараката.
Почувствал, че го гледат, Макс вдигна очи и попита:
— Трябвам ли ти нещо?
— Не — отвърна Царя. — Просто му обяснявам за котлона.
— Как е, работи ли?
— Иска ли питане!
Питър Марлоу стана, подаде глава през прозореца и извика на малайски:
— Моля те, не чакай, Сюлейман. Ще се видим утре.
— Добре, туан. Остани с мир!
— С мир върви и ти!
Питър Марлоу се усмихна и се върна на мястото си, а Сюлейман се отдалечи.
Царя сръчно счупи яйцата и ги пусна в горещия тиган. Жълтъкът имаше наситено златист цвят, а белтъкът изсъска във врялото олио и започна да се втвърдява. Изведнъж цвъртенето сякаш изпълни цялата барака, изпълни ума и сърцата на обитателите и и ги накара да преглътнат измъчено. Но никой не продума, никой не помръдна. Единствено Текс се надигна с мъка и излезе навън.
Мъжете, които вървяха по пътеката, също усетиха аромата и омразата им към Царя пламна с нова сила.
