Теорията на Ел Ти за домашните любимци

мисли, че си виря носа и че лесно съм взела това решение. Миналата седмица дори телефонирах на горещата линия на медиумите, защото повече не издържах нощ подир нощ да лежа будна (и да слушам хъркането ти — братче, не искам да те засегна, ама вдигаш шум като цяла дъскорезница), откъдето ми продиктуваха следното: «Счупената лъжица може да стане вилица.» Отначало не разбрах посланието, ала не се предадох. Не съм умна като някои хора (или като някои, дето се мислят за умни), но не си оставям магарето в калта. Майка ми казваше, че най-добрата мелница мели бавно, обаче много ситно, та и аз заорах в проблема като мелничка за черен пипер в китайски ресторант, размишлявайки нощем, докато ти хъркаше и несъмнено на сън броеше колко свински зурли се побират в консервена кутия. Постепенно проумях колко мъдра е поговорката за счупената лъжица и вилицата. Нали разбираш, вилицата има зъбци, които са разделени, както ние с теб трябва да се разделим, ала същевременно те са прикрепени към една и съща дръжка. Същото се отнася и за нас. И двамата сме човешки същества, Ел Ти, които са способни на взаимна обич и уважение. Спомни си как се карахме заради Франк и Скапалуси, но все пак, общо взето, живеехме щастливо. Ала настъпи моментът да потърся късмета си далеч от теб и да погледна на живота от ъгъл, различен от твоя. Освен това ми е мъчно за мама.“

(Не съм сигурен, че това наистина е съдържанието на писмото, което Ел Ти е намерил прикрепено на вратата на хладилника — струва ми се доста невероятно — но на този етап от историята мъжете вече се превиват от смях, пък и в интерес на истината от Лулубел можеше да се очаква тъкмо такова послание.)

„Ако обичаш не тръгвай след мен, Ел Ти. Въпреки че ще бъда при майка ми, а ти знаеш номера на телефона й, моля, не ме търси, а чакай аз да ти се обадя. Ще се свържа с теб, но междувременно трябва да обмисля това-онова и въпреки че доста съм напреднала, в главата ми още е пълна мъгла. Вероятно по-късно ще поискам развод и смятам за честно да те предупредя още сега. Не обичам да поддържам празни надежди, винаги се придържам на принципа «изплюй камъчето, пък да става каквото ще». Запомни, че всичките ми постъпки са продиктувани от любов, не от омраза и гняв. Не забравяй и онова, което ми бе казано, а сега ще споделя с теб — счупената лъжица може да бъде замаскирана вилица.

Обичам те: Лулубел Симс.“

На това място, Ел ти замълчава, за да подчертае, че тя се е подписала с моминското си име, и отново изпълнява номера със забелените очи, патент на Ел Ти Деуит. После изрецитирва послеписа, прикрепен с лепенка към писмото:

„Взимам Франк, а на теб оставям Скапалуси. Предполагам, че това е и твоето желание.

С обич: Лулу.“

Ако вилицата бе символ на семейство Деуит, то Скапалуси и Франк бяха другите й два зъбеца. Ако ли пък тя не съществуваше (според мен този брак повече приличаше на нож — от онези, опасните, с две остриета), Скапалуси и Франк отнова бяха олицетворение на противоречията между Ел Ти и Лулубел. Защо мисля така ли? Макар че Лулубел подари Франк на Ел Ти (по случай първата годишнина от сватбата им), а Ел Ти подари Луси, която скоро щеше да бъде наречена Скапалуси, на съпругата си(по случай втората годишнина от сватбата им), когато Лулубел се изнесе, двамата размениха домашните си любимци.

— Тя ми подари кучето, защото знаеше колко си падам по онова в сериала „Фрейзър“ — обяснява Ел Ти. — На тази порода им викат „териер“, ама не си спомням точно какъв. Беше нещо с Джак… Джак Спрат… Джак Робинсън… Джак Скапаняк? Сигурно ви се е случвало да не можете да се сетите за нещо, макар да е на върха на езика ви.

Някой от слушателите се обажда, че кучето във „Фрейзър“ е Джак Ръсел териер, при което Ел Ти одобрително кимва и възкликва:

— Именно! Разбира се! Точно така, братле! Франк беше Джак Ръсел териер. Но правичката да ви кажа, след час пак ще го забравя — ще бъде в главата ми обаче като нещо, което се е скрило зад висока скала. След час ще се питам: „Онова приятелче какъв каза, че е бил Франк Джак Хандъл териер… или май беше Джак Рабит. Сигурен съм, че беше нещо такова…“ И тъй нататък. Защо? Мисля си, че е заради силната ми омраза към онзи скапан дребосък. Онзи лаещ плъх. Онази космата машина за лайна. Намразих го още в мига, в който го видях. Така си е. Признавам го най-чистосърдечно и не се срамувам. Ще ви издам още една малка тайна — Франк изпитваше към мен същите чувства. Беше омраза от пръв поглед.

Нали знаете как някои хора обучават кучето да им носи пантофите. Франк не само отказваше да ми ги донесе, ами драйфаше в тях. Първия път си обух пантофа, без да подозирам нищо. Все едно стъпих в топла каша, която е станала на буци. Въпреки че не видях как точна се е случило, моята теория е, че малкият гадняр е стоял… не, дебнел е пред вратата на спалнята, а като ме е видял да идвам, се е вмъкнал вътре, издрайфал се е в десния ми пантоф, после се е пъхнал под леглото да ми гледа сеира. Досетих се как е станало, защото онази гадост още беше топла. Шибаното псе! Много им здраве на онези, дето твърдят, че кучето е най-добрият приятел на човека. Така бях побеснял, че му нахлузих каишката и го поведох към приюта за безстопанствени кучета, ама Лулу едва не припадна. Човек би си рекъл, че ме е заварила да правя на псето клизма с химически препарат.

— Ако заведеш Франк при бездомните кучета, заведи и мен! — каза ми и се разрева. — Мразиш го в червата, а за мен пет пари не даваш. За теб сме досадници, от които бързаш да се отървеш, и това е самата истина! — И продължи да ми пили все в същия дух.

— Той се издрайфа в пантофа ми — обясних.

— Кучето е повърнало в пантофа ти, а ти искаш да го убиеш, така ли? О, скъпи, да можеше да се чуеш!

— Ако стъпиш в пантоф, пълен с кучешко повръщано, друга песен ще запееш — изръмжах, защото вече започвах да побеснявам.

Обаче от опит знаех, че е безсмислено да вдигам скандал. Лулу винаги печели — ако примерно ти държиш попа, в нея е асото. Ако пък то е в теб, тя има коз. Освен това притежава способността да раздухва нещата. Ядосам ли се за нещо, тя побеснява. Побеснея ли, тя вдига армията под тревога и изстрелва всички самонасочващи се ракети. Хич не преувеличавам, да знаете — след нея остава само изпепелена земя. В повечето случаи не си струваше да я дърпам за опашката, защото последствията бяха ужасни. Само че всеки път го забравях.

Междувременно тя продължаваше да ми трие сол на главата:

— Божке, моето сладурче си е пъхнало нежното краче в малко кучешка плюнка и крехката му душа е наранена!

Опитах се да й обясня, че не е права, че не става въпрос за слюнка, защото слюнката не е на бучки, ама тя не ми даде и дума да издумам. Вече се беше навила и нямаше спиране, започваше поредната проповед.

— Ще ти кажа нещо, скъпи, дори в пантофа ти да е попаднала кучешка лига, не е болка за умиране. Вие, мъжете, направо ме убивате. Що поне веднъж не се поставиш на мое място? Що не се опиташ да бъдеш жена? Да отидеш посред нощ в тоалетната, а мъжът ти е вдигнал седалката и задникът ти да цопне в ледената вода. Малко нощно къпане, а? В повечето случаи господинът дори не е пуснал водата; мъжете сигурно си мислят, че феята на тоалетните идва след полунощ да почисти… Та, както казвах, сядаш в пикнята и ненадейно забелязваш, че отгоре на всичко си стъпила в локва от урина, направо джапаш в „лимонадата“, защото макар мъжете да си мислят, че винаги улучват в десетката с оная си работа, хич не са точни стрелци; и в пияно, и в трезво състояние първо заливат целия под на тоалетната, преди да пристъпят към главното занимание. Имам богат опит в това отношение, миличък — баща, четирима братя, един бивш съпруг, плюс четири гаджета, за които не смятам за необходимо да ти обяснявам — а ти си готов да изпратиш бедничкия Франк в газовата камера само защото малко негова слюнка е изтекла в пантофа