Теорията на Ел Ти за домашните любимци

ти.

— В кожения ми пантоф — подчертах, опитвайки се да запазя достойнството си. Единственото, което научих от съвместното ми съжителство с Лулу, да разбирам кога съм победен. А загубя ли, ставам адски смел и решителен. За нищо на света нямаше да й призная, макар да го знаех със сигурност, че псето нарочно се е изповръщало в пантофа ми, също както нарочно се изпикава върху бельото ми, ако преди работа забравя да го хвърля в коша за пране. Тя може да разхвърля сутиените и бикините си из цялата къща — всъщност тъкмо това правеше — но случеше ли се да оставя чорапите в някой ъгъл, гадното псе задължително ги препикаваше. Само че нямаше да й го кажа, защото щеше да ми запише час при психиатър. Щеше да го направи, макар да знаеше, че имам право. Защото това означаваше да приеме насериозно думите ми, а на нея не й се искаше. Разбирате ли, обичаше Франк, той също я обичаше. Бяха като Ромео и Жулиета.

Винаги, когато гледахме телевизия, Франк лягаше на пода до нея и отпускаше глава на обувката й. Можеше да остане в тази поза цяла нощ — от време на време отправяше на Лулу поглед, изпълнен с любов и обожание, а задникът му беше обърнат към мен, та да ме обгазява, когато му скимне. Да, обичаше я, тя също го обичаше. Защо ли? Един Бог знае. Мисля, че любовта е загадка за всички с изключение на поетите, а всеки нормален човек бъкел не разбира от писанията им. Според мен повечето от тях сами не проумяват стиховете си освен в редки случаи, когато се събудят и подушат миризмата на прясно сварено кафе.

Обаче не мога да си кривя душата — Лулубел не ми подари кучето с цел да стане нейна собственост. Знам, че някои хора го правят — например човек завежда съпругата си в Маями, защото му се иска да се разходи до там, или пък съпруга подарява на мъжа си бягаща пътечка, защото й се иска той да свали някой и друг килограм — но нашият случай не беше такъв. Отначало бяхме лудо влюбени един в друг; наистина бях луд по нея и залагам живота си, че и тя изпитваше същото. Подари ми кучето, защото винаги се заливах от смях, докато гледах песа във „Фрейзър“. Искаше да ми достави удоволствие, това е всичко. Не знаеше, че Франк ще си падне по нея или че тя ще го обикне, също както не подозираше, че псето ще ме намрази в червата и ще бъде най-щастливо, когато се издрайфа в пантофа ми или изгризе завесата откъм моята половина от леглото.

Ел Ти оглежда ухилените си слушатели, без самият той да се усмихне, само страдалчески забелва очи и те отново избухват в смях, защото краят на историята им е известен. Ако щете вярвайте, но и аз се засмивам, въпреки че знам за Човека с брадвата.

— Дотогава никой не ме беше мразил — продължава той. — Нито човек, нито животно, затова ми беше криво. Опитах се да се сприятеля с Франк — първо, заради самия себе си, второ, за да не обидя жената, която ми го подари — но ударих на камък. Възможно е и той да се е помъчил да се сприятели с мен… кой знае какво се върти в главата на едно куче, но нищо не излезе. Тъкмо тогава прочетох в една вестникарска рубрика — мисля, че беше „Скъпа Аби“, че домашният любимец е най-неподходящият подарък, който можеш да направиш на някого, и с две ръце подкрепих това мнение. Помислете — дори с животното взаимно да се харесате, какво означава подобен подарък? „Скъпи, приеми вълшебния ми дар — машина, която от едната страна яде, а от другата сере, и която ще работи има-няма петнайсет години, да ти е честита шибаната Коледа.“ Обаче в повечето случаи това ти хрумва после. Сещате ли се за какво говоря?

Смятам, че с Франк положихме големи усилия. В края на краищата, макар взаимно да се ненавиждахме, и двамата обичахме Лулубел. Мисля, че затуй, когато седнах до нея на канапето да гледаме „Мърфи Браун“ или някакъв филм, той само ръмжеше, обаче нито веднъж не ме ухапа. Но въпреки това фасоните му ме влудяваха. Ама че нахалство! Какво си въобразява тази космата топка?

— Чуй го само! — казвах й. — Чуй как ръмжи по мен.

Лулубел нежно го погалваше по главата, както никога не галеше мен, освен ако не е прекалила с пиенето, и заявяваше, че кучешкото ръмжене е като мъркането на котките, че Франк се радва, задето сме решили да прекараме една спокойна вечер пред телевизора. Ще ви издам една тайна — никога не се опитвах да го погаля, когато тя е наблизо. Понякога му давах храна и нито веднъж не го ритнах (въпреки че няколко пъти се изкуших — няма да си кривя душата), но никога не го галех. Страхувах се, че ще ме ухапе, после ще продължи да ме ръфа. Положението вкъщи беше досущ като че двама пича живеят с красиво момиче. В „Пентхаус“ го наричат menage a trios. И двамата я обичахме, тя отвръщаше на чувствата ни, ала с течение на времето усетих, че везните се накланят в полза на Франк и тя започна да го обича повече от мен. Може би защото той никога не се заяждаше с нея и не драйфаше в пантофите й, освен това нямаше опасност да остави вдигната седалката на тоалетната, понеже удовлетворяваше естествените си нужди навън. Освен когато в бързината забравех да хвърля слиповете си в коша за пране и ги оставех под леглото или в някой ъгъл.

Достигайки до този момент от разказа си, Ел Ти вече е изпил кафето, което си носи в термос, и започва да чупи кокалчетата на пръстите си. Това е своеобразен антракт между първо и второ действие.

— Един ден, спомням си, че беше събота, с Лулу отидохме в търговския център. Нали се сещате, да позяпаме витрините, както правят всички. Когато наближихме магазина „Джей Си Пени“, забелязахме, че пред магазина са се струпали много хора.

— Да видим какво става — Предложи Лулу. Пробихме си път през множеството, озовахме се най- отпред… и какво да видим! Изкуствено дърво с голи клони, заобиколено от изкуствена трева. Половин дузина сиамски котенца се гонят по тревата, катерят се по дървото и се боричкат.

— Боооже, колко са милички! — разтопи се Лулу. — Същински сладурчета, нали скъпи? Погледни ги, погледни ги!

— Видях ги — промърморих, обаче умът ми беше зает с друго — току-що бях открил най-подходящия подарък за Лулу по случай годишнината от сватбата ни. Честно да си призная, въздъхнах с облекчение. Доста си бях блъскал главата, понеже исках да й поднеса най-хубавия подарък — напоследък нещата помежду ни не вървяха. Сетих се за Франк, но не се притесних; от опит знам, че кучетата и котките враждуват само в анимационните филмчета, а в истинския живот се погаждат… обикновено се разбират по-добре от хората… особено когато навън е студено.

Накратко, купих едно от котенцата и го подарих на Лулубел в деня на годишнината от сватбата ни. Сложих му кадифен нашийник, а отдолу пъхнах картичка, на която написах: „ЗДРАВЕЙ, аз съм ЛУСИ! Изпраща ме с любов Ел Ти. Честита годишнина от сватбата ви!“

Вероятно се досещате какво ще ви кажа, нали? Повтори се историята с проклетия Франк, само че наобратно. Отначало бях луд по псето, също както отначало Лулубел беше луда по Луси. Все я гушкаше, говореше й като на бебе: „Мъничката ми, сладичката ми, виж колко си добричка“ и тъй нататък, докато един ден Луси разярено измяука и я перна с лапичка по носа. При това с извадени нокти. После побягна и се скри под кухненската маса. Лулу се засмя, като че ли никога не бе имала по-забавно преживяване и сякаш именно това очаква човек от мило котенце, но забелязах, че й докривя.

Тъкмо в този момент се появи Франк. Беше се настанил да подремне под леглото в спалнята, и то откъм страната на Лулу, но когато тя неволно изпищя, негово величество пристигна да разузнае обстановката.

Веднага забеляза Луси под масата и тръгна към нея, но първо подуши линолеума на мястото, на което беше стояла.

— Направи нещо, миличък! — изплака Лулубел. — Франк ще я убие!

— Остави ги на мира — отвърнах. — Да видим какво ще се случи.

Луси се наежи, но не помръдна, само го наблюдаваше. Лулу понечи да се приближи към масата, въпреки че я предупредих да не го прави (не беше от жените, които се подчиняват, като ги помолиш за нещо), обаче аз я хванах за китката и я задържах. От опит знам, че е за предпочитане да оставиш враждуващите сами да изгладят недоразумението помежду си. Това е най-добрият и най-бързият начин.

Франк се приближи до масата и взе гърлено да ръмжи.

— Пусни ме, Ел Ти — помоли се Лулубел — нека да я взема. Чуваш ли как ръмжи Франк?

— Не ръмжи, а мърка — отвърнах. — Сигурен съм, защото като ме види, все така прави.

Тя ми хвърли унищожителен поглед, но си замълча, по време на брака ни, който продължи три години, последната дума беше моя по отношение на Франк и Скапалуси. Странно, но е самата истина. По всяка друга тема Лулу неизменно ме надговаряше. Станеше ли въпрос за домашни любимци, неизчерпаемият й извор на хапливи реплики сякаш внезапно пресъхваше. От което буквално я хващаше бяс.