Франк пъхна глава под масата, а Луси го перна с лапичка по носа, както беше ударила Лулубел, само че този път не показа ноктите си. Помислих си, че песът ще се нахвърли върху нея, но това не се случи. Той само изсумтя и подви опашка. Не изглеждаше уплашен, а сякаш си казваше: „Добре, щом така стоят нещата.“ После отиде в дневната и легна пред телевизора. Това беше първото и последното противоречие по между им. Поделиха си територията също както с Лулубел си я поделихме през последната ни година заедно, когато отношенията ни се влошиха; спалнята принадлежеше на Франк и на Лулу, кухнята — на двама ни с Луси (по Коледа Лулубел вече я наричаше Скапалуси), а дневната беше неутрална територия. През онази последна година четиримата прекарахме там много вечери; Скапалуси беше на скута ми, Франк лежеше на пода и както винаги подпираше муцуната си на обувката на Лулу, а ние, представителите на човешката раса, седяхме на канапето — Лулубел четеше книга, а аз гледах „Колелото на късмета“ или „Животът на богатите и на знаменитите“, наричано от жена ми „Животът на богаташи и на мацки по прашки“.
Още от първия ден котката категорично отказа да има вземане-даване с нея. Франк поне от дъжд на вятър се опитваше да бъде любезен с мен. В края на краищата истинската му природа винаги надделяваше и той изгризваше маратонката ми или препикаваше бельото ми, ала от време на време ми се струваше, че наистина полага известни усилия. Облизваше ръката ми, понякога дори ми се усмихваше, но все когато в чинията ми имаше нещо вкусно.
Котките са съвсем различни. Котката не се унижава да си изпроси нещо даже когато много й се иска. Котката е неспособна да лицемери. Ако повечето проповедници поне мъничко приличаха на котките, тази страна щеше да се върне към религията. Ако котката те харесва, ще го разбереш. Ако ли не, също ще разбереш. Скапалуси не харесваше Лулу и от първия миг й даде да го разбере. Като видеше, че ще я храня, се умилкваше около мен и мъркаше, докато изсипвах консервата в чинийката й. Но ако на Лулубел хрумнеше да й даде храна, писаната сядаше пред хладилника в другия край на помещението и подозрително я наблюдаваше. И не се приближаваше до чинийката, докато жена ми не се отдалечи. Поведението й вбесяваше Лулу.
— Мисли се за Савската царица! — възкликна веднъж. Вече не говореше на Луси като на бебе, нито я прегръщаше. Посегнеше ли към нея, в най-добрия случай получаваше дълбоки драскотини на китките.
Преструвах се, че харесвам Франк, а Лулу се правеше, че харесва Луси, но в крайна сметка първа се отказа от преструвките. Предполагам, нито на жената, нито на котката им беше приятно да лицемерят. Не вярвам, че Лулу ме напусна само заради Луси — да му се не види, сигурен съм! — ала съм сигурен и в това, че котката й помогна да направи решителната крачка. Понякога домашните любимци живеят дълго. Така подаръкът за жена ми по случай втората годишнина от сватбата се оказа капката, от която чашата преля. Държа някой да го каже на „скъпата Аби“.
Лулу най се дразнеше от говоренето на писаната. Една вечер ми каза:
— Ако котката не престане да мяука, ще запратя по нея енциклопедията.
— Тя не мяука — отвърнах, — а си бърбори.
— Все едно. Ще ми се да престане да бърбори.
Тъкмо в този момент Луси скочи на скута ми, престана да мяука и тихичко замърка. Мъркане, което
Случваше се, щом влезе в кухнята, да завари котката на масата и с един удар да я свали на пода. Веднъж я попитах дали ме е виждала да удрям Франк, когато се качи на леглото — повярвайте, често го заварвах там, винаги от нейната страна, а върху завивката — валма от противната му бяла козина. Тя само се усмихна… всъщност беше подобие на усмивка, и процеди:
— Ако се опиташ, най-вероятно ще останеш без два-три пръста.
Понякога Луси наистина беше Скапалуси. Котките са на настроения, случва се буквално да откачат — всеки, който е имал котка, ще го потвърди. Очите им се уголемяват и някак се изцъклят, те навирват опашки и започват да препускат из къщата; понякога се изправят на задните си лапи, подскачат и сякаш се боксират с противник, който остава невидим за човеците. Една нощ, когато беше на около година, Луси изпадна в подобно състояние — трябва да е било горе-долу три седмици, преди Лулубел да ме напусне.
Изскочи от кухнята, плъзна се по паркета, прескочи Франк и взе да се катери по завесите в дневната. В плата зейнаха дупки, от които провиснаха конци. Тя скочи върху корниза и се заоглежда; въртеше сините си очи, опашката й тупкаше по дървения прът.
Франк само леко подскочи, после пак облегна муцуната си на обувката на господарката си, обаче Лулубел, която се беше задълбочила в книгата, се стресна от изпълнението на котката и отново видях омразата в погледа й.
— До гуша ми дойде — заяви. — Ще намерим добър дом за синеоката мръсница, ако не ни стигне акълът да открием дом за една чистокръвна сиамка, ще я занесем в приюта за безстопанствени животни. Търпението ми се изчерпа.
— За какво говориш? — попитах.
— Сляп ли си? Погледни завесите — направи ги на парцали!
— Ако те интересуват завеси на парцали, защо не погледнеш завесата откъм моята страна на леглото? Цялата е разкъсана отдолу. Защото
— Не е същото — промърмори тя и ме изгледа накриво. — Много добре знаеш, че не е същото.
В този момент кипнах и си казах, че няма да я оставя да си разиграва коня.
— Мислиш, че не е същото само защото харесваш кучето, и не понасяш котката, която аз ти купих — заявих. — Но едно да знаеш, госпожо Деуит — ако във вторник занесеш в приюта котката, задето е скъсала завесите в дневната, в сряда кучето ще се озове на същото място, защото разкъса завесата в спалнята. Ясно ли е?
Тя се втренчи в мен и се разрида. После ме замери с книгата и ме нарече „мръсник“. Долен мръсник. Хванах я за китката и се помъчих да я задържа, та поне да се опитам да й се извиня (ако въобще имаше начин да се извиня, без да угоднича, което този път определено не възнамерявах да направя), обаче тя издърпа ръката си, после избяга от стаята. Франк хукна след нея. Качиха се на горния етаж, вратата на спалнята се затръшна.
Почаках един час, докато гневът й премине, и също се качих. Понечих да отворя вратата на спалнята, но се оказа, че Франк я затиска отвътре. Разбира се, можех да го изблъскам, но той започна да ръмжи така, че ме стресна. Ръмжеше като див звяр, приятели, звукът, който излизаше от гърлото му, не беше никакво мъркане. Ако влезех в спалнята, той като нищо щеше да се постарае да отхапе мъжките ми атрибути. Тази нощ спах на канапето. За пръв път.
След има-няма месец Лулу ме напусна.
Ако Ел Ти е преценил правилно времето за разказване на историята си (обикновено успява — повторенията водят до съвършенство), тъкмо в този момент прозвучава звънецът, призоваващ служителите във фабриката за консерви „Хепъртън“ в град Еймс, щата Айова да се върнат на работните си места, и той не е принуден да отговаря на въпросите на новопостъпилите (старите пушки знаят края… пък и предпочитат да не питат), дали с Лулубел са се сдобрили, дали знае къде живее сега бившата му съпруга или — това е най-страхотният въпрос, който заслужава премия от шейсет хиляди долара — дали Лулубел и Франк още са заедно. Звънецът, обявяващ края на обедната почивка, е най-доброто средство да не отговаряш на неудобни въпроси.
Ел Ти прибира термоса, изправя се, протяга се и заявява:
— Въз основа на случилото се създадох така наречената „теория на Ел Ти Деуит за домашните любимци“.
Новаците изпитателно го гледат също като мен, когато за пръв път чух тази високопарна фраза, обаче ги очаква същото разочарование, което изпитах и аз; толкова хубава история заслужава по-оригинален финал, ала Ел Ти винаги я завършва по един и същи начин:
— Ако кучето и котката в дома ти се разбират по-добре, отколкото вие с жена ти, очаквай някоя вечер, като се прибереш от работа, да намериш писмо за сбогом, прикрепено на вратата на хладилника.
