ивнинг пост“. От другата страна на вратата беше паркирано и грижливо закрепено товарното ремарке.
Той стоеше вътре, облечен в изтъркани зелени панталони и любимата си ловна риза. За първи път забелязах, че е остарял. Коремът му винаги е бил стегнат като пружина, но сега беше надвиснал над колана — спомен за сладките бирички в „Гоган“. Носът му беше изпъстрен с лилави венички, разцъфнали като детелини, а бръчките около устата и под очите му изглеждаха по-дълбоки от всякога.
— Майка ти какво прави? — попита ме той.
— Спи — отвърнах. Това й беше основното занимание напоследък, откакто премина на транквиланти. Дори устата й миришеше на лекарства. И на погубени мечти.
— Добре — кимна той. — Точно това ни трябва, нали така?
Той започна да си сваля колана.
— Сега ще ти смъкна кожата от задника — рече той.
— Не — отвърнах. — Няма.
Той замръзна с ръце върху колана. — Какво?
— Ако само посмееш да замахнеш с това нещо, ще ти го изтръгна от ръцете — гласът ми трепереше. — И ще си върна за оня път, когато ме хвърли на земята и после излъга мама. Ще си върна за всеки път, който си ме удрял, без да ми дадеш възможност да се поправя. И ще си го върна за ловния излет, когато каза, че ще сцепиш носа на мама, ако само я завариш с чужд мъж.
Лицето му беше пребледняло като платно.
— Ах ти страхлива, безгръбначна гадино — изсъска той, но и неговия глас трепереше. — Кой си ти, да ми говориш с такъв тон? Такъв тон ще държиш на твоя продрискан психиатър, а не на мен! Ясно ли е!
— Вониш гадно — отвърнах му. — Бракът ти е шибан и животът на собствения ти син също е шибан. Благодарение на теб. А сега, като се мислиш за такъв голям майстор ела и ме удари. Вече не сме в училище. Твоята собствена съпруга се превръща в наркоманка. А ти самият си едно плашило и нищо друго — задавях се в плач. — Хайде, ела и опитай, лайно мръсно.
— Овладей се, Чарли — каза той. — Иначе вместо да те набия, току виж ми се прищяло да те убия.
— Хайде де — извиках аз през плач. — Да не мислиш, че и аз не искам да го направя? Мразя те в червата! Ненавиждам те!
И тогава той се хвърли върху мен. Както размахваше колана и със смъкнати гащи приличаше на разярен робовладелец от някой исторически филм. Той замахна и аз отскочих. Коланът извистя покрай рамото ми и се заби със страхотен трясък в ремаркето. Очите му бяха изцъклени, езикът му стърчеше между зъбите. Изглеждаше точно така, както когато бях изпочупил кепенците. Помислих си, че сигурно изглежда така и когато се люби с мама (или каквото там правеха двамата). Колко ли страшно й е било да го гледа така надвесен над нея. Тази мисъл ме порази като гръм и аз пропуснах да отскоча при неговото следващо замахване.
Тежката катарама попадна косо върху лицето ми, впи се със страхотна болка в бузата и я разцепи. От раната шурна кръв. Имах чувството, че откъм страната на удара, лицето и шията ми са били окъпани в топла вода.
— О, Боже! — изстена той. — О, Боже, Чарли!
От удара окото ми се затвори и от него закапаха сълзи, но с другото го зърнах че идва към мен. Скочих насреща му, сграбчих края на колана и го дръпнах с всичка сила. Той не очакваше. От рязкото дръпване загуби равновесие и понечи да отстъпи назад за да не падне, но аз го бутнах и той се строполи на бетонния под. Сигурно бе забравил, че вече не съм нито на четири, за да ме хвърля, нито на девет, за да треперя в палатката, докато той си разказва разни гадории с приятелите. Сигурно бе забравил, че малките деца помнят всеки удар и обидна дума, която са получавали от бащите си и жадуват да си го върнат тъпкано.
Той падна и от гърдите му се изтръгна болезнен стон. При падането беше разперил ръце, сякаш да се хване за нещо и коланът остана в мен. Прегънах колана надве и го шибнах през обутия в зелени панталони задник. Коланът изплющя оглушително и той извика, по-скоро от изненада, отколкото от болка. Усмихнах се. Пареща болка пронизваше лицето ми. Направо й беше разгонил фамилията на едната буза.
Той се изправи неуверено.
— Чарли, хвърли този колан — заговори с отпаднал глас. — Трябва да те заведа на доктор да ти зашият раната.
— Щом собствения ти хлапак може да те блъска, по-добре да зарежеш тая работа с флотата — отвърнах аз.
Това го вбеси. Той отново се хвърли към мен и аз го ударих с колана през лицето. Той вдигна ръце да се предпази и в този миг аз захвърлих колана и го ударих с всичка сила в корема. Той се преви одве, останал без дъх. Коремът му беше дори по-мек, отколкото изглеждаше. Спрях объркан, без да знам дали да изпитвам съжаление, или отвращение. Усещах, че човекът, когото наистина желаех да накажа не беше тук, а бе останал нейде зад непреодолимата стена на времето.
Той се изправи, лицето му беше придобило изтерзан вид. На челото му имаше яркочервен белег от удара с колана.
— Добре — изхриптя той, обърна се и дръпна подпряното на стената гребло. — Щом така искаш.
Посегнах и свалих окачената зад вратата секира. След това я вдигнах над главата си.
— Така искам — рекох. — Крачка напред и главата ти ще хвръкне!
Двамата замръзнахме, като всеки се чудеше доколко другият е в състояние да изпълни заплахата си. После той захвърли греблото и аз подпрях секирата на стената. Но зад това не се криеше обич, нито пък имаше обич в погледите, които си разменихме. И той не ми каза: "Синко, ако знаеш само откога чакам да те видя мъж… хайде, ще отидем да пием по една бира в „Гоган“. Нито пък аз му рекох, че съжалявам. Всичко бе свършило така, просто защото аз бях порастнал. Между нас нищо не се промени. Като си помисля сега, би трябвало да застрелям имено него, ако въобще е трябвало да убивам някого. Това, дето се въргаля в краката ми е типичен случай на агресия спрямо неподходяща жертва.
— Ела — обади се той. — Трябва да ти зашият раната.
— Мога и сам да се оправя.
— Аз ще те закарам.
Накрая склоних. Баща ми ме закара в брънсуикската бърза помощ, където докторът ми сложи шест шева, докато му разказвах как съм се препънал в гаража и съм паднал върху една ламарина, която баща ми боядисвал в този момент. Същото разказахме и на мама. И с това историята приключи. Никога след това не сме говорили за нея. Баща ми престана да ми дава съвети, вече не ми казваше какво трябва да правя. Живеехме в една и съща къща, но се заобикаляхме отдалече като чифт стари котараци. Сигурен съм, че не би имал нищо против, ако някой ден съвсем изчезна от живота му, както се пее в една стара песен.
Някъде към средата на април отново ми позволиха да ходя на училище, но ме предупредиха, че случаят още се разследва и че ще трябва редовно да се явявам на среща с Дон Грейс. Държаха се сякаш ми правят страхотна услуга. Каква услуга! Чувствах се, като че ли са ме напъхали в ръцете на самия доктор Калигари!
Този път не ми беше необходимо толкова много време за да ме хванат бесните. Хората се обръщаха зад гърба ми, сочеха ме, когато се разминавах с тях. Знаех, че в учителската непрестанно ме одумват. Никой не искаше да говори с мен, освен Джо. Пък и тия мъчителни разговори с Дон Грейс.
Да, приятели, този път нещата се влошиха доста бързо. Но и аз държах да съм на гребена на вълната, която неумолимо ме носеше от една злина към следващата. И не бях забравил нито един от уроците, които ми дадоха. И най-важното, което бях научил, беше че всеки проблем може да бъде решен, стига да имаш достатъчно голяма тояга. Баща ми беше сграбчил греблото, но аз сграбчих брадвата и той разбра, че е загубил.
Така и не ми върнаха тази прословута тръба, но какво от това. Не ми и трябваше, като тояга не бе достатъчно голяма. От десет години знам, че баща ми държи пистолет в чекмеджето си. А към края на април вече редовно го носех със себе си на училище.
Тридесета глава
Погледнах стенния часовник. Беше 12:30. Мислено поех дълбока глътка и се приготвих да спринтирам по
