път. Очите на Тед щяха да изскочат от орбитите. Той я гледаше с безумен поглед. Вече предчувствах какво ще последва, сякаш до ушите ми бе достигнал тътена на задаващата се буря.
Тя спря пред него и за миг по лицето й пробягна сянката на убийствена насмешка и презрение. Сандра протегна ръка и докосна яката на ризата му. Той се отдръпна и мускулите на шията му се издуха от напрежение. Дик, Пат и Джордж го стиснаха още по-здраво. Сандра сграбчи реверите на ризата, дръпна ги встрани и на пода изтракаха дузина копчета. В стаята цареше гробна тишина. Отдолу Тед не носеше нищо. Кожата му беше бледа и гладка. Тя се наведе сякаш за да го целуне целуне и изведнъж Тед се изплю в лицето й.
Свинарника се ухили зловещо над рамото на Сандра.
— Мога да ти извадя очите — рече той. — Какво ще кажеш за това? Ще ги избода едно по едно като маслини. Поинк! Поинк!
— Пуснете ме! Чарли, накарай ги да ме…
— Той преписва — извика гръмогласно Сара Пастерн. — Винаги надзърта в тетрадката ми на контролни. Винаги.
Сандра все още стоеше пред него, свела глава, на устните й играеше свенлива усмивка. Тя докосна с пръсти размазаната по лицето й храчка.
— Ей сегичка — прошепна Били Сойер. Той се прокрадна зад гърба на Тед и внезапно го дръпна за косата. — Сега ще си получиш заслуженото, хубавецо.
Тед изпищя.
— Той лъже и като правим обиколки по физическо — извика Дон. — Отказа се от футбола, защото си едно лигаво лайно, не е ли така?
— Моля те — хленчеше Тед. — Моля те, Чарли. — Лицето му беше изкривено, очите — пълни със сълзи. Силвия се присъедини към наобиколилите го. Те пристъпваха бавно около него, сякаш играеха някакъв причудлив и странно красив танц. Сочеха го с пръст, крещяха в лицето му въпроси и сипеха обиди. Ирма Бейтс пъхна една линия отзад в панталона му. Някой дръпна последните остатъци от ризата му и ги запрати на пода. Тед дишаше на едри, сподавени хрипове. Ан Ласки започна да трие носа му с гума. Корки изприпка като мишле при чина си, измъкна шише мастило и го изля в косите на Тед. Услужливи ръце в миг го размазаха надолу по тялото му.
Тед избухна в плач, от устата му се откъснаха несвързани думи.
— Брате по душа — подвикна му усмихнат Пат Фицджералд. Той потупа Тед по голите рамене. — Ще станеш ли мой духовен брат? Съгласен ли си? Ще ми помагаш вкъщи? Защо не и някой безплатен обяд? Съгласен ли си? Хъм? Хъм? Братя а? Какво ще кажеш — да станем духовни братя?
— Ето ти медала за храброст, Ромео — рече Дик, вдигна коляно и го заби в задника на Тед. Тед изпищя. Гледаше ме с широко разтворени очи, като кон, който се мъчи да прескочи някоя неимоверно висока преграда. — Моля те… ммо-о-оля те, Чарли… мммо-о-о-о… — и в този миг Нанси Каскин пъхна в устата му голяма топка хартия. Тед се помъчи да я изплюе, но Сандра я напъха обратно.
— Това ще те научи да не плюеш по мене — укори го тя.
Хармън клекна и изу една от обувките му. Той разтърка подметката в изцапаната коса на Тед и след това го шляпна с тока по голите гърди. Огромен, комичен отпечатък изплува на кожата.
— Едно на нула! — извика Хармън.
Керол внимателно постави токчето на обувката си върху босото стъпало на Тед и натисна с все сила. Стъпалото изпращя. Тед се сгърчи от болка.
Гласът му се чуваше сякаш иззад стена, почти не можеха да се различат отделни думи. Свинарника подскочи като разярен плъх и го ухапа по носа.
Във внезапно настъпилата пауза забелязах, че съм насочил пистолета към главата си. Сигурно е станало случайно. Извадих пълнителя и прибрах пистолета в горното чекмедже, върху дневника за учебния план на мисис Ъндерууд. Бях абсолютно сигурен, че това което се случи днес го няма в никой учебен план.
Погледнах ги как се смеят на Тед, който почти не приличаше на човек. В един кратък миг ми се стори, че виждам пред себе си оживена тълпа от млади, умни и всемогъщи богове. Само Тед не приличаше на бог. Сини мастилени капки се стичаха като сълзи по бузите му. От носа му шуртеше кръв, очите му се щураха като обезумяли. Между зъбите му стърчаха късове мръсна хъртия. Той мъчително си пое дъх.
В главата ми се въртеше: Ето че всички превъртяхме. Ето че стана, каквото трябваше да стане.
И тогава те се хвърлиха върху него.
Тридесет и първа глава
Преди да си тръгнат, помолих Корки да вдигне щорите. Той го стори с няколко резки и бързи движения. Навън колите и хората сякаш се бяха размножили стократно. Беше един без три минути.
От яркото слънце ме заболяха очите.
— Сбогом — рекох аз.
— Сбогом — отвърна Сандра.
Мисля, че и останалите ми казаха сбогом, преди да излязат. После стъпките им отекнаха в коридора. Затворих очи и си представих, че навън тича огромна стоножка, грижливо обула крачетата си в новички баскетболни обувки. Когато отново ги отворих те вече крачеха по огряната от слънцето трева. По-добре щеше да е, ако бяха минали по алеята, дори след всичко което стана моравата си я биваше.
Последното, което си спомням от тях е, че ръцете им бяха почернели от мастилото.
После тълпата ги обгърна.
Един от репортерите успя да пробие полицейския кордон и се втурна в стремителна атака към тях.
Последна се изгуби от погледа ми Керол Грейнджър. Не мога да се закълна, но струва ми се, че миг преди да изчезне тя погледна назад, към мен. После Филбрик бавно пое към училището. Зад него весело мигаха полицейските лампи.
Не ми оставаше много време. Приближих се към Тед, който седеше подпрян на голата стена. Главата му се беше килнала точно под таблото за съобщения, окичено с бележки от Американската Асоциация по Математика, несръчно изрисувани карикатури и една снимка на Бертранд Ръсел, под която се мъдреше цитата: „Гравитацията е единственото доказателство, че Бог съществува“. Всеки недоучил седмокласник, струва ми се, би могъл да обясни на добрия стар Бертранд, че такова нещо като гравитация няма, касае се просто за всмуквщо действие на земната повърхност.
Приклекнах до Тед. Издърпах смачканата топка хартия от устата му и я захвърлих на пода. Той забърбори несвързано.
— Тед.
Очите му гледаха някъде над рамото ми.
— Тед — повторих и го потупах леко по бузата.
Той се отдръпна и ме погледна с безумен поглед.
— Ще се оправиш — успокоих го аз. — Дори няма да помниш, че това се е случило.
Тед изскимтя като кученце.
— А може и да греша. Може би ще се опиташ да започнеш отначало. Да тръгнеш оттук. Възможно ли е това, как мислиш, Тед?
Изглежда, че беше невъзможно. Пък и близостта с Тед ме изнервяше.
Радиоуредбата изпука. Отново Филбрик. Познах го по неизбежното пуфтене.
— Декър?
— Тук съм.
— Излез с вдигнати ръце.
Въздъхнах. — Филбрик, стари приятелю, ще се наложи да дойдеш и да ме изведеш. Ужасно съм уморен. Това да си луд било страшно изтощителна работа.
— Добре — гласът му прозвуча сурово. — Само след минута ще изстрелят първите патрони със сълзотворен газ.
— Не ти препоръчвам — отвърнах и погледнах към Тед. Погледът му бе все така празен. Каквото и да съзираше там, където гледаше, сигурно ще да е доста вкусно, защото от устата му продължаваше да капе слюнка. — Май си забравил да преброиш агнетата. Едно се е заблудило и е останало тука. Пък и е ранено —
