стои пред вратата на клозета и замята малко ласо от конец — в нищото, доколкото се вижда от това разстояние, — но вместо да падне на земята, конецът се понася във въздуха! Беше се закачил за една доста тлъста муха. Джони щеше да я види, но Зайка нямаше неговото зрение.
Аз хванах края на конеца и го закрепих за дръжката на вратата с лепенката. Започнах да дебна следващата. После трета. Зайка излезе да погледа по-отблизо. Казах й, че може да остане, ако мирува. Тя опита, но не й се удаваше особено да стои неподвижно, и накрая й рекох, че ми плаши дивеча, и я отпратих.
Стоях пред клозета час и половина — достатъчно дълго, та миризмата вече да не ми прави впечатление. След това започна да ми става студено, а и мухите бяха тромави. Хванах пет. По Пендълтънските стандарти това беше цяло ято, макар и не чак толкова богат улов за човек, застанал пред кенеф. Както и да е, внесох ги вътре, преди да стане твърде студено, за да летят.
Когато влязох бавно в кухнята, Док, Волни и Зайка се засмяха и заръкопляскаха. Джак лежеше в една стая в другия край на къщата, там беше тъмно. Затова бях поискал бял конец, а не черен. Изглеждах така, сякаш нося невидими балони. С тази разлика, че бръмченето на мухите се чуваше — бяха полудели от ужас, като всяко друго същество, когато изведнъж се окаже вързано.
— Проклет да съм — вика Док Баркър. — Наистина, Хомър. Два пъти проклет. Къде научи това?
— В изправителния дом в Пендълтън.
— Кой те научи?
— Никой. Просто веднъж го направих.
— Защо конците не се оплитат? — попита Волни.
Очите му бяха станали големи като паници. Страшно се забавлявах от това, честно.
— Не знам — викам. — Всяка лети встрани от другите, никога не си пресичат пътя. Природен феномен.
— Хомър! — вика Джони от другата стая. — Ако си ги хванал, идвай!
Аз прекосих кухнята като опитен мухокаубой; Зайка докосна ръката ми:
— Внимавай. Приятелят ти си отива, а другият ти приятел е побеснял. Ще се оправи… след това… но точно сега е опасен.
Знаех по-добре от нея. Когато си наумеше нещо, Джони обикновено го постигаше. Не и този път.
Джак беше подпрял глава на възглавницата и макар че лицето му беше бяло като хартия, той отново бе с всичкия си. Така ставаше понякога преди самия край.
— Хомър! — вика той бодро.
Сетне вижда конците и почва да се смее. Смехът му беше писклив, с леко свистене и той почти веднага се закашля. Продължи да се смее и да кашля. От устата му се разхвърчаха пръски кръв — някои изцапаха конците ми.
— Също като в Мичиган Сити! — вика той и вдига весело крак.
От устата му потече още кръв, покапа по потника му.
— Като в добрите стари имена!
Той отново се закашля.
Джони изглеждаше ужасно. Разбрах, че иска да се махнем от стаята, преди Джак да се е пръснал от смях; в същото време знаеше, че няма никакво значение, че по този начин той ще умре щастлив, загледан в няколко вързани мухи.
— Джак — викам, — не се движи толкова.
— Абе добре съм — хили са той. — Я ги дай насам! Дай да ги видя!
Но преди да продължи, отново се закашля, сви рязко крака; отдолу чаршафът беше изцапан с кръв.
Погледнах Джони и той кимна. Беше се примирил. Даде ми знак да се приближа. Аз отидох при него бавно, без да пускам конците, носещи се в полумрака сякаш сами. Джак се забавляваше твърде много, за да разбере, че това са последните му мигове.
— Пусни ги — вика едва разбираемо с гъргорещ глас. — Помня…
И аз изпълних желанието му. Пуснах конците. За секунда-две те останаха заедно, залепени една за друга от потта ми, после се разделиха, понесоха се изпънати вертикално из стаята. Изведнъж си представих Джак насред улицата след грабежа на банката в Мейсън Сити. Как стреля, за да прикрива мен, Джони и Лестър, докато отвеждахме заложниците към колата. Навсякъде хвърчаха куршуми и макар че беше ранен, той изглеждаше безсмъртен. Сега лежеше със свити колене върху окървавения чаршаф.
— Боже, я ги виж — вика и гледа в захлас конците във въздуха.
— Това не е нищо — обажда се Джони. — Я гледай сега.
Той направи една крачка към вратата и се наведе. Усмихваше се, но това беше най-тъжната усмивка, която съм виждал в живота си. Правехме всичко, което бе по силите ни; не можехме да му помогнем с друго, нали?
— Помниш ли как вървях на ръце в шивашката фабрика?
— Да, никога няма да го заправя!
— Дами и господа! На сцената излиза невероятният Джон Хърбърт Дилинджър!
Произнесе „дж“-то натъртено, като някой дядка, както самия той говореше, преди да стане известен. След това плесна веднъж и застана на ръце. Като истински акробат. Панталоните му се свлякоха на коленете, отдолу се показаха горната част на чорапите и прасците му. От джоба му изпаднаха монети и зазвъняха по пода. Той тръгна така из стаята и запя с все сила:
— Тралалалала, бум, тряс, ха-ха!
Ключовете на крадения форд също изпаднаха. Джак се кикотеше дрезгаво — сякаш имаше грип, — Док Баркър, Зайка и Волни, скупчени на вратата, също се смееха. Зайка заръкопляска и извика:
— Браво! Бис!
Над главата ми белите конци още летяха. Смеех се с останалите, сетне предусетих какво ще стане и млъкнах.
— Джони! — изкрещях. — Джони, внимавай, пистолетът! Внимавай!
Проклетият пистолет, който винаги стоеше затъкнат в колана му, започваше да се изхлузва.
— А?
в този момент пистолетът падна върху ключовете и изгърмя. Трийсет и осми калибър не гърмят особено силно, но в тази малка стая беше достатъчно. Пред дулото му проблесна искра. Док изкрещя, Зайка изпищя. Джони не издаде звук, просто се прекатури през глава и падна по корем. Краката му се стовариха с трясък. Аз изтичах при него между летящите конци.
Отначало помислих, че е умрял, защото когато го обърнах, по устата и бузата му имаше кръв. Той обаче седна, избърса лицето си и ме погледна.
— Мамка му, Хомър, прострелях ли се? — вика Джони.
— Мисля, че да.
— Сериозно ли е?
Преди да успея да отговоря, Зайка ме бутна встрани и изтри кръвта с престилката си. Спря поглед върху него за секунда-две, после вика:
— Нищо ти няма. Само драскотина.
По-късно, докато го мажехме с йод, видяхме, че има две драскотини. Куршумът бе разранил горната му устна и бе одраскал лицето му при слепоочието, точно до окото. Преди да се забие в тавана, беше улучил една от мухите ми. Знам, че не е за вярване, но е самата истина, кълна се. Белият конец лежеше на пода, а от мухата бяха останали само два крака.
— Джони? — вика Док. — Има лоша вест за теб, приятелю.
Не се налагаше да ни я казва. Джак беше издъхнал, докато сме се занимавали с Джони.
Док ни каза да закараме трупа в една кариера за чакъл на няколко километра от града. Зайка бръкна под мивката и извади бутилка със сода каустик.
— Нали знаете какво да правите? — попита.
— Да. — отвърна Джони.
